— Господин Порпънтайн — тропна тя с крак. Стиснал между пръстите банкнотата от пет лири, Порпънтайн се огледа. — Приключвайте с вашия инвалид. Дайте му неговия шилинг и да вървим. Закъсняваме.
Бялото вино, един дух на Алис, първите съмнения в искреността на Порпънтайн; всичко би могло да допринесе за нарушаването на принципа. А принципът беше един-единствен и непоклатим: Макс, вземай каквото ти дават. Макс вече бе извърнал гръб на подмятащата се във въздуха банкнота и тръгна срещу вятъра. Куцукайки към следващото островче светлина, той усещаше, че Порпънтайн продължава да го следва с поглед. А също знаеше много добре как изглежда: леко накуцване, значително по-несигурен в неприкосновеността на своите спомени и в броя на новите островчета светлина, които би могъл реално да очаква нощем от улицата.
IV
Утринният експрес Александрия — Кайро закъсняваше. Бавно, с шумно пуфтене влакът навлезе в Каирската гара, изпускайки черен дим и бяла пара, които се провираха сред палмите и акациите на разположения край релсите парк.
Разбира се, че влакът бе закъснял. Кондукторът Валдетар изсумтя добродушно към хората на перона. Какво друго са очаквали всичките му там бизнесмени и туристи, носачи от агенциите „Кук“ и „Гейз“ и по-бедните пътници от трета класа с техните купища багаж, като на пазар? Седем години пътуваше по същия този спокоен маршрут и влакът никога не бе пристигал навреме. Разписанията бяха за собствениците на линията, за онези, които пресмятаха печалбите и загубите. Самият влак се движеше по различен часовник — свой собствен, който никое човешко същество не можеше да разгадае.
Валдетар не бе кореняк александриец. Роден в Португалия, сега той живееше със съпругата и трите си деца в Кайро, близо до железопътното депо. Развитието на неговото битие бе вървяло необратимо в посока на изток. След като се бе измъкнал някак от парниковата атмосфера, създадена от неговите едноверци-сефарди, Валдетар бе изпаднал в другата крайност и бе обхванат от манията за издирване на родовите корени. Земя на триумф, Божия земя. Също земя на страдания. Картини на типични гонения и погроми навяваха печални мисли.
Но Александрия беше особен случай. В 3554 година от староеврейския календар, Птолемей ІV Филопатор83, след като му бил отказан достъп в храма на Йерусалим, се завърнал в Александрия и хвърлил в затвора много хора от местната еврейска колония. Християните не били първите излагани за посмешище и избивани масово, за забавление на тълпите. В случая Птолемей, след като разпоредил всички александрийски евреи да бъдат затворени в хиподрума, започнал двудневна пиянска оргия. Царят, неговите гости и стадо слонове-убийци се наливали с вино и афродизиаци: когато всички били възбудени до съответното ниво на освирепяване, слоновете били пуснати на арената и подгонени към евреите. Но вместо към затворниците, слоновете се обърнали към пазачите и зрителите (както твърди историята) и прегазили много от тях. Птолемей бил тъй силно впечатлен, че освободил осъдените, възстановил техните привилегии и разрешил на евреите да убиват враговете си.
Дълбоко религиозният Валдетар бе чул тази история от баща си и бе склонен да възприема разумното схващане за събитията. Ако поведението на един пиян човек е непредвидимо, още по-непредсказуемо е поведението на стадо пияни слонове. Нужно ли е да приписваме това на Божията намеса? В историята имаше достатъчно на брой подобни примери, всички те анализирани от Валдетар с ужас и чувство за собствената незначителност: предупреждението на Ной за потопа, разделянето на Червено море, бягството на Лот от унищожения Содом. Хората, смяташе той, са оставени на произвола на земята и нейните морета. Независимо дали даден катаклизъм е случаен или е плод на умисъл, хората имат нужда от един Бог, който да ги предпазва от злото.
Бурята и земетресението нямат разум. Душата не може да привлича бездушието. Само Бог може.
Но слоновете имат души. Всеки, който е способен да се натряска, мислеше той, би трябвало да има някаква душа. Навярно това е същността на понятието „душа“. Взаимоотношенията между отделните души не са от пряка компетенция на Бога: те се намират под влиянието на Съдбата или на добродетелта. Съдбата бе спасила евреите в хиподрума.
Приеман от случайния зрител просто като технически детайл от влака, в частния си живот Валдетар представляваше точно такава мъгла от философия, фантазии и непрекъснати тревоги за своите няколко връзки — не само с Бога, но и с Нита, с техните деца, със собствената си история. Макар и да не е възникнала в резултат от някакво организирано усилие, все още продължава да битува една голяма шега спрямо всички посетители в света на Бедекер: постоянните жители всъщност са предрешени човешки същества. Тази тайна е също тъй добре пазена, както и другите: че статуите говорят (макар и при някои изгреви на слънцето надареният с глас Мемнон от Тива84 да е бил твърде недискретен); че някои обществени сгради полудяват; и че комарите се любят.
83
Т.е. 206 г. пр. Хр.; Птолемей ІV Филопатор (244–205 пр. Хр.) е четвъртият фараон на Птолемеев Египет от династията на Птолемеите. Управлява в периода 221–204 пр. Хр. Прозвището му „Филопатор“ (от гръцки „отцелюбецът“) е подигравателно, защото Птолемей IV поема властта, след като убива баща си. Запомнен е като слаб владетел, отдаден на забавления и ритуални богослужения, напълно зависим в делата си от придворните любимци и наложници.
84
Мемнон от Тива — в древногръцката митология Мемнон бил етиопски принц, който участвал в Троянската война (на страната на Троя) и бил убит от Ахил. Майка му Еос („Зора“) го оплаквала всяка сутрин. Гърците наричали „Мемнон“ намиращата се в Тива статуя на Аменофис III. Според легендата, когато слънчевите лъчи попадали сутрин върху статуята, тя издавала звук подобен на скъсването на струна. В поезията, когато Еос целувала на разсъмване своя син, той се отзовавал с мелодичен шепот.