Пътниците се качиха, багажът бе натоварен, влакът преодоля своята инерция и потегли към издигащото се слънце само с четвърт час закъснение. Железопътната линия Александрия — Кайро описва груба дъга, чиято хорда сочи на югоизток. Но влакът първо трябва да завие на север, за да заобиколи езерото Мареотис. Докато Валдетар проверяваше билетите в първокласните купета, влакът минаваше край богати села и гъсти портокалови и палмови градини. Внезапно те останаха назад. Валдетар се промуши край двама увлечени в разговор събеседници, немец със сини лещи вместо очи и арабин, точно навреме, за да влезе в едно купе и да зърне през прозореца краткотрайната смърт: пустинята. На юг отминаваха останките от някогашния квартал Елевсина85 на древната Александрия — голяма могила, изглеждаща като единственото място на земята, където богинята на плодородието Деметра86 изобщо не бе стъпвала.
Край Сиди Габер влакът най-после зави на югоизток, движейки се бавно като слънцето; зенитът и Кайро фактически щяха да бъдат достигнати едновременно. Продължиха през канала Махмудия, сред ленивия разцвет на зелено — Делтата — и ятата наплашени от шума патици и пеликани, които излитаха от бреговете на Мареотис. Под езерото лежаха 150 села, залети от изкуствен потоп през 1801 година, когато англичаните прокопали провлак в пустинята по време на обсадата на Александрия, за да пропуснат Средиземно море. На Валдетар му бе приятно да мисли, че водните птици, виещи се нагъсто в небето, представляваха духове на фелахи. Какви ли подводни чудеса лежаха на дъното на Мареотис! Загубена страна: къщи, колиби, ферми, водни мелници, всички непокътнати.
Теглеха ли своите рала нарвалите? Въртяха ли скатовете колелата на техните водни мелници?
Долу на дигата група араби мързелуваха, докато изпаряваха вода от езерото, за да добият сол. Още по-надолу в далечината на канала, платната на баржите храбро белееха на слънцето.
Под същото това слънце именно сега Нита щеше да пристъпва тежко из малкия им двор, бременна с нещо, което Валдетар се надяваше да бъде момче. Едно момче би могло да изравни положението в семейството, две на две. Сега жените ни превъзхождат по численост, мислеше той: защо трябва да допринасям още повече за нарушаването на равновесието?
— Все пак нямам нищо против това — беше й казал той веднъж, по време на техния период на ухажване (в Барселона, когато Валдетар работеше като хамалин в пристанището и отчасти тук); — Воля Божия, нали? Я виж Соломон и толкова много други велики царе. Един мъж, няколко съпруги.
— Велик цар значи! — бе извикала тя. — Кой е този велик цар? — И двамата се разсмяха като деца. — Ти дори само една селянка няма да можеш да издържаш, камо ли няколко.
Твърде неподходящ начин да впечатлиш младежа, за когото искаш да се омъжиш. Това бе една от причините Валдетар да се влюби в нея скоро подир въпросния разговор и да остане влюбен, след почти седемгодишен съвместен моногамен живот.
Нита, Нита… Той винаги си я представяше седнала привечер зад тяхната къща, където свирката на нощния влак от Суец заглушаваше виковете на децата; където саждите се набиваха в порите и те започваха да се разширяват под натиска на някаква сърдечна геология („От ден на ден кожата на лицето ти все повече загрубява“, подхвърляше Валдетар. „Май ще трябва да се ориентирам към хубавите млади французойки, които непрекъснато ме заглеждат.“ „Чудесно!“, язвително отвръщаше Нита. „Ще кажа това на хлебаря, когато дойде утре да легне с мен и сигурно ще му бъде много приятно.“); където всичките носталгии по едно изгубено за тях Иберийско крайбрежие — окачените за сушене калмари, опънатите през пламтящото небе сутрин или привечер рибарски мрежи, песните или пиянските крясъци на моряците и рибарите, долитащи иззад застрашително извисяващия се наблизо склад (как да намери, как да открие! тези гласове, чиито мъка и страдания изпълват нощта на целия свят) — връхлитаха нереални, някак символично, подобно на спор при игра на карти или порив на неодушевен вятър, сякаш до този момент се бяха престрували, че съзряват сред тиквите, краставиците и тученицата, самотните финикови палми, розите и млечката в тяхната градина.
85
Елевсина — в случая става дума за древното предградие на Александрия, със същото название като древногръцкия град Елевсина в областта Атика, където били изпълнявани религиозни обреди в чест на Деметра.
86
Деметра — древногръцка богиня на плодородието и земеделието; дъщеря на Хронос и Рея, сестра на Зевс и Посейдон.