Автобусът навлезе в изненадващо запуснатия район на Сентрал Парк. Където, Естър бе уверена, те го правят навсякъде из храстите; обират, изнасилват, убиват. Естър и нейният свят не знаеха нищо за квадратните предели на парка след залез-слънце. Сякаш по силата на някакво споразумение, тази територия бе запазена за полицаи, престъпници и всякакви откаченяци.
Ами ако Естър има телепатични способности и може да вижда какво става там? Тя предпочиташе да не разсъждава за това. Телепатията нямаше да й придава сила, мислеше си тя, а само щеше да й причинява много болка. А и някой друг можеше да подслушва мислите й, без нейно знание. (Дали Рейчъл не я шпионираше по деривата?)
Тя докосна върха на носа си, деликатно, скришом: превзет жест, който бе усвоила съвсем наскоро. Не толкова за да го покаже на някого, който може би гледаше в нейна посока, колкото за да се увери, че носът все още е на своето място. Автобусът се измъкна от парка и навлезе в безопасния, ярко осветен Ийст Сайд, в светлините на Пето авеню. Те й напомниха, че утре трябва да отиде да купи онази рокля, 39,95 долара в „Лорд и Тейлър“98, която той сигурно ще хареса.
Колко смело момиче съм, мислеше тя обхваната от трепетна възбуда, преминавам през изпитанието на толкова много нощ и беззаконие, за да навестя Моя Любовник.
Слезе на Първо авеню и, почуквайки с токчетата, тръгна по тротоара, с лице към жилищните квартали на града и може би към някаква мечта. Скоро зави надясно, започна да рови в чантата си за ключ. Намери вратата, отключи, влезе. В предните стаи нямаше жива душа. Под огледалото двете златни дяволчета в часовника се въртяха в същото несинкопирано танго, което винаги бяха танцували. Естър се почувства като у дома. Зад операционната (един сантиментален поглед встрани през отворената врата, към масата, върху която бе извършена промяната на нейното лице) имаше една стаичка, а в нея креват. Той лежеше и светлината от нощната лампа с параболичен рефлектор окръжаваше с ярък ореол главата и раменете му. Той отвори очи — тя разтвори обятия.
— Подрани — отбеляза той.
— Закъснях — отвърна Естър. Вече пристъпвайки извън полата си.
I
Понеже бе скромен човек, Шьонмейкър определяше своята професия като изкуството на Талиакоци99. Неговите собствени методи, макар и не тъй примитивни, както тези на италианеца от шестнайсети век, се характеризираха с известна сантиментална леност и затова Шьонмейкър никога не беше напълно актуален. Полагаше неимоверни усилия да поддържа своя външен вид такъв като на Талиакоци: изтъняваше веждите си и ги очертаваше полукръгли като дъги; имаше гъсти мустаци, заострена брадичка, понякога даже носеше шапчица, старата училищна ярмулка.
Той — както целият този изнудвачески отрасъл на медицината — бе получил своя стимул от Световната война. Седемнайсетгодишен, връстник на века, Шьонмейкър бе пуснал мустаци (които никога вече не обръсна), бе подправил своето име и възраст, беше се въргалял в един смрадлив военен транспортен кораб на път към Европа, за да лети, както предполагаше той, високо над разрушените замъци и опустошените поля на Франция, и маскиран като безух енот да воюва с немците. Той щеше да бъде един храбър Икар.
Всъщност хлапакът изобщо не полетя, но го направиха механик, а това все пак бе повече от очакваното. Това бе достатъчно. Шьонмейкър опозна из основи не само самолетите Бреге, Бристол Файтър и ДН, но също и авиаторите, които летяха на тях и които той, естествено, боготвореше. В това разделение на труда винаги е съществувал известен феодално-хомосексуален елемент. Шьонмейкър се чувстваше като паж. Както знаем, оттогава насам демокрацията е осъществила своето нашествие и онези недодялани и тромави летателни апарати са еволюирали в съвършени и необикновено сложни „оръжейни системи“; тъй че механикът днес трябва да бъде също такъв професионалист-аристократ, както и поддържания от него летателен екипаж.
Но тогава: ентусиазмът бе неподправен, абстрактен и насочен — поне когато говорим за Шьонмейкър, — предимно към лицето. Навярно това се дължеше отчасти на мустаците му; редовно го вземаха за пилот. В свободните часове, подражавайки на пилотите, той понякога слагаше на врата си копринено шалче (купено в Париж).
Тъй като имаше война, някои лица — костеливи или загладени, със зализана коса или плешиви — изобщо не се завръщаха. На което младият Шьонмейкър отговаряше с типично юношеска приспособимост: неустойчивата му привързаност оставаше разстроена и опечалена за известно време, докато успееше да се насочи към ново лице. Но при всеки подобен случай загубата биваше толкова неопределена, колкото и твърдението, че „любовта умира“. Те отлитаха и небето ги поглъщаше.
98
Верига луксозни универсални магазини, най-известният от които се намира в центъра на Манхатън, Ню Йорк. Специализирани в продажба на модни колекции на американски моделиери.
99
Гаспаре Талиакоци (1545–1599) — италиански хирург, пионер на пластичната и реконструктивна хирургия, който разработил техника за възстановяване на силно увредени носове чрез трансплантиране на кожа от ръката.