До появата на Евън Годолфин. Командированият при американците — със задачата да извършва разузнавателни полети над платото Аргон, — около трийсет и пет годишен офицер за свръзка Годолфин бе издигнал вродената суетност на първите авиатори до крайност, която в истеричния контекст на онова време изглеждаше напълно нормална. Все пак там горе нямаше окопи: в небето нямаше и следа от газ или гниещи другари. Воюващите и от двете страни можеха да си позволят да трошат чаши за шампанско във величествените камини на реквизирани провинциални имения; да демонстрират възможно най-любезно отношение към своите пленници, да спазват всяка точка от кодекса за дуелите, когато се стигнеше до въздушен бой; накратко, да изпълняват с педантично прилежание от край до край комедията за джентълмена от деветнайсети век на война. Авиаторският костюм на Евън Годолфин бе шит на „Бонд Стрийт“ по поръчка. Често, подтичвайки тромаво по браздите на импровизираното летище към своя френски Спад, той поспираше, за да откъсне някой оцелял от есенните слани и немския обстрел самотен мак (естествено много добре запознат със стихотворението за Фландърските поля100, публикувано в „Пънч“ преди три години, когато окопната война все още бе окръжена с идеалистичен ореол), и да го прикачи на безупречния си ревер.
Годолфин стана героят на Шьонмейкър, който ревностно съхраняваше подхвърлените му подаръци — случаен поздрав, напрегната усмивка, по някое „браво“ за предполетната подготовка на самолета, превърнала се в задължение на невръстния механик. Може би Шьонмейкър виждаше също и финала на тази несподелена любов; нали едно дремещо усещане за смъртта винаги повишава удоволствието от подобно „усложнение“?
Краят дойде скоро. Една дъждовна утрин, малко преди заключителната фаза на битката при Мьоз-Аргон, осакатеният самолет на Годолфин внезапно изникна от сивото небе, изпълни немощен лупинг, наклони крило към земята и се приплъзна към пистата като попаднало във въздушно течение хвърчило. До пистата не му достигнаха стотина метра: когато тупна на земята, санитарите с носилки вече тичаха към него. Шьонмейкър случайно бе наблизо и хукна с тях, без да има понятие какво е станало, докато не видя купчината съвсем подгизнали от дъжда парцали и отломки, и от нея накуцвайки да се отправя към лекарите възможно най-ужасната пародия на човешко лице, увенчаващо един жив труп. Върхът на носа бе отнесен от куршум; шрапнел бе откъснал част от едната буза и раздробил половината брада. Незасегнатите очи гледаха безизразно.
Шьонмейкър сигурно беше обезумял. Следващото, което помнеше бе, че се намираше в пункта за бърза помощ и опитваше да убеди лекарите да вземат собствения му хрущял. Годолфин ще живее, решиха те. Но лицето му трябваше да бъде възстановено. В противен случай животът за младия офицер щеше да бъде немислим.
За щастие на някои, в областта на пластичната хирургия действуваше законът за търсенето и предлагането. В 1918 година Годолфиновият случай съвсем не беше уникален. Още от пети век преди Христа съществуваха методи за възстановяване на носове, от близо петдесет години бяха известни присадките на Тирш101. По време на войната, лекари по обща медицина, специалисти по уши-нос-гърло и дори някои спешно мобилизирани гинеколози, по необходимост бяха разработили и практикували нови похвати. Удачните техники бяха възприети и бързо предадени на по-младите лекари. Неуспелите хирурзи създадоха поколение от уроди и парии, които, заедно с изобщо неподложените на възстановителна хирургическа намеса, образуваха едно тайно и ужасяващо следвоенно братство. Категорично неприети на никое от обичайните стъпала на обществената стълбица, къде се дянаха те?
(Някои от тях Профейн щеше да види на подулично ниво. Други можеха да бъдат срещнати из провинциалните кръстопътища на Америка. Както се бе случило с Профейн: бе стигнал до ново шосе, перпендикулярно на посоката на неговото движение, бе подушил отработените дизелови газове на отдавна профучал камион, все едно че преминаваше през безплътно привидение, и бе съгледал там, щръкнал подобно на километричен камък, един от тях. Чието накуцване би могло да се дължи на плетеница от барелефно изпъкнали или дълбоко набраздени белези по крака [колко ли жени са поглеждали любопитно и уплашено се отдръпвали назад?]; белегът на гърлото ще бъде скромно прикрит сякаш е някое крещящо ярко военно отличие; а стърчащият през дупката на бузата език никога няма да изрича съкровени, тайнствени слова с каквато и да е допълнителна уста.)
100
„В полята на Фландрия“ от канадския поет Джон Макрий е публикувано на 8 декември 1915 г. в списанието „Пънч“ и е считано за най-популярното стихотворение за Първата Световна война. Описваният в стихотворението полски мак се превръща в символ на Първата Световна война.
101
Присадка на Тирш — много тънък слой кожа (присадка от разцепена кожа) която, за разлика от по-дебелата „неразцепена кожа“ няма нужда от собствено кръвоснабдяване по време на периода, следващ полагането й на новото място. Метод, наречен на името на немския лекар Карл Тирш (1822–1895) и използуван в пластичната хирургия от средата на 19 век.