Евън Годолфин се оказа един от тях. Докторът беше млад, изповядваше свои идеи, за които нямаше място в Американския Експедиционен Корпус. Именуваше се Хелидъм102 и бе привърженик на алографтията: въвеждането на инертни вещества в живото лице. По онова време презумпцията бе, че единствените безопасни за използуване присадки са хрущялите или кожата от тялото на самия пациент. Шьонмейкър, който не разбираше нищо от медицина, предложи своя хрущял, но дарът не бе одобрен; алографтията бе приемлива и Хелидъм не виждаше смисъл да бъдат хоспитализирани двама души, когато само един имаше нужда от това.
Така Годолфин се сдоби с нос от слонова кост, сребърна скула и парафиново-целулоидна брадичка. След месец Шьонмейкър отиде да го посети в болницата — тогава за последен път видя Годолфин. Възстановяването бе преминало отлично. Щяха да го върнат в Лондон на някаква незначителна щабна длъжност и той говореше с мрачна насмешливост.
— Хубаво ме погледни. Това няма да изтрае и шест месеца. — Младият Шьонмейкър запелтечи, а Годолфин продължи: — Виждаш ли го онзи там? — През две легла бе прострян човек, най-вероятно страдащ от подобни рани, с изключение на това, че кожата на лицето му беше незасегната, блестяща. Но черепът под нея бе деформиран. — Наричат го реакция спрямо чуждото тяло. Понякога инфекция, възпаление, друг път само болка. Парафинът, например, не може да запазва формата. Още преди да разбереш какво става и пак си там, на изходната точка. — Той говореше като осъден на смърт. — Навярно ще успея да заложа моята скула. Тя струва цяло състояние. Преди да я претопят беше част от комплект пасторални статуетки, осемнайсети век (нимфи, пастирки), плячкосани от един замък, който немците използуваха за команден пункт; само Бог знае какъв е произходът им…
— А не могат ли… — Шьонмейкър усещаше гърлото си пресъхнало. — Не е ли възможно да го оправят някак: да започнат отначало?…
— Много набързо претупаха всичко. Все пак, доволен съм и на това. Не би трябвало да се оплаквам. Помисли само за нещастниците, които не разполагат даже и с тези шест месеца, за да го ударят на живот.
— Какво ще правите, когато?…
— Сега не си затормозявам главата с това. Но ще бъдат страхотни шест месеца.
Три-четири седмици младият механик изкара в нещо като преддверие на ада. Работеше без обичайното отпускане, смятайки себе си за не по-одушевен от гаечните ключове, отвертките и клещите, с които боравеше. Когато даваха разрешителни за отпуск, той отстъпваше своето на друг. Спеше средно по четири часа на денонощие. Този неорганичен период приключи със случайна вечерна среща в казармата с един военен лекар. Шьонмейкър зададе въпроса тъй примитивно, както се и чувствуваше:
— Как мога да стана доктор?
Това, разбира се, прозвуча идеалистично и твърде опростенчески. Шьонмейкър искаше само да направи нещо за хората като Годолфин, да попречи на узурпирането на медицината от противоестествените и вероломни Хелидъмовци. Следващите десет години изкарваше препитание от своята първа специалност — механик — а също и като черноработник по различни пазарища и складове, инкасатор и веднъж административен помощник в синдикат за контрабандни спиртни напитки, действуващ от град Дикейтър, щата Илинойс. Тези години на труд бяха изпъстрени с вечерни курсове и инцидентни дневни ангажименти, но за не по-дълго от три семестъра поред (след Дикейтър, кога би могъл да си го позволи); интернатура; най-после, в навечерието на Голямата Икономическа Криза, приемане в гилдията на пластичните хирурзи.
Ако за Лошия Човек е характерно равнението по бездушието, то Шьонмейкър, поне в началото, беше изпълнен със съчувствие. Но в един определен момент от неговия път настъпи промяна във възгледите, толкова незабележима, че дори необикновено чувствителният в това отношение Профейн вероятно не би могъл да я долови. Движеше го омразата към Хелидъм и, вероятно, заглъхващата любов към Годолфин. Въпросните емоции бяха породили това, което се нарича „чувство за призвание“ — нещо тъй крехко, че трябваше да бъде подсилвано с много по-солидна храна, отколкото омразата или любовта. Както се оказа, то бе поддържано, що-годе сносно, от няколко безкръвни теории за „понятието“ пластичен хирург. Ветровете на войната бяха вдъхновили Шьонмейкър за професията му и той се бе посветил на възстановяването на разрушенията, предизвикани от действия извън неговата сфера на отговорност. Някои (политици и машини) водеха войни; други (може би човекоподобни машини) осъждаха неговите пациенти на опустошенията на придобития сифилис; трети (по пътищата, във фабриките) с автомобили, фрези и всякакви инструменти за гражданско обезобразяване унищожаваха творенията на природата. Какво би могъл да направи той, за да отстрани причините? Те съществуваха, образуваха група от дадености; Шьонмейкър започна да страда от рутинен мързел. Това бе някакво подобие на обществено съзнание, но определено по-незначително по своя обхват и съдържание от завладялата го вселенска ярост онази вечер в казармата при разговора с военния лекар. Накратко, това бе израждане на намеренията; разложение.