Онова лято Профейн току-що се бе уволнил от флота и работеше като помощник-салатиер в ресторант „Шлоцхауерс Трокадеро“13 на петнайсет километра от Либърти, щата Ню Йорк. Шеф му бе Даконьо, побъркан бразилец, който искаше да воюва с арабите в Израел. Една вечер, малко преди откриването на сезона, в Салон Фиеста (тоест бара на Трокадеро) се появи пиян военен моряк, с 8,5 милиметрова картечница в мешока. Той не бе много сигурен как точно бе придобил оръжието: за Даконьо бе по-удобно да предполага, че картечницата е била изнесена контрабандно на части от остров Парис14, както биха направили хората от „Хагана“15. След продължителен ожесточен спор с бармана, който също искаше да притежава картечницата, най-после Даконьо възтържествува и я трампи за един патладжан и три артишока. Даконьо прибави трофея си към мезузата16, окачена на гвоздей над хладилника за зеленчуци и висящия над масата за салата ционистки флаг. През следващите седмици, когато главният готвач не гледаше към него, Даконьо сглобяваше своята картечница, замаскираше я с листа от сребриста салата, друмче и белгийска цикория и стреляше наужким по събралите се в залата посетители.
— Юм, юм, юм — подвикваше той, присвил злобно око към мерника. — Улучих те точно в мъртвата точка, Абдул Саид, мюсюлманско копеле такова!
Картечницата на Даконьо бе единствената в света, която можеше да юм-юмка. Той оставаше в ресторанта почти до разсъмване и я почистваше и смазваше, унесен в мечти за пустини, наподобяващи лунни пейзажи, за цвъртящите звуци на индийска музика, за млади йеменки с увити в бели шалове изящни лица и жадуващи за любов недра. Даконьо недоумяваше как и защо е възможно американските евреи да киснат непрекъснато в ресторанта и да плюскат безгрижно и най-лекомислено, докато само на няколко хиляди километра от тях пустинята безмилостно засипваше труповете на техните едноверци. Но как да го каже на тези бездушни търбуси? Да отправя към тях пламенни обръщения със зехтин и оцет, да апелира с палмови сърцевини? Единственият глас, който притежаваше, бе този на картечницата. Могат ли да го чуят, ситите търбуси имат ли слух: не. А и човек никога не чува куршума, който го улучва. Тази картечница, устремена вероятно към всеки храносмилателен канал (прикрит с луксозен костюм „Харт Шафнър & Маркс“ и изпускащ похотливо гълголене по минаващите сервитьорки), се явяваше просто един предмет, обърнат натам, накъдето можеше да го насочи която и да е дебалансираща сила: но в кого по-точно се целеше Даконьо — в храносмилателния канал, в Абдул Саид, в самия себе си? Излишен въпрос. Той не знаеше нищо повече от това, че е ционист и е объркан, че страда и е достатъчно шантав, за да стои като вкопан посред глинестия льос на някой кибуц, отдалечен на половин земно кълбо разстояние.
Тогава Профейн се бе запитал какво е това между Даконьо и картечницата. Проявата на любов към определен предмет бе нещо ново за него. Скоро след това, когато разбра за съществуващите сходни чувства и взаимоотношения между Рейчъл и нейната (или нейният) МГ, той за първи път осъзна, че нещо тайно се случва, много по-отдавна и с много повече хора, отколкото би желал да предполага.
Както и всички други, Профейн се запозна с Рейчъл благодарение на МГ-то. Колата насмалко не го прегази. Веднъж по обед Бени тъкмо излизаше от задната врата, понесъл препълнена кофа с листа от маруля, обявени от Даконьо за нестандартни, когато някъде отдясно чу зловещото ръмжене на МГ-то. Бени продължи с кофата, съвършено спокоен и абсолютно уверен, че всеки натоварен пешеходец има пълното право да върви съвсем свободно по улиците. И преди да се усети, десният калник го блъсна изотзад. За щастие скоростта на колата бе около десетина километра в час — недостатъчно висока, за да го осакати, но все пак предостатъчна, за да отхвърли настрана Профейн с кофата, и марулените листа да поръсят като обилен зелен дъжд всичко наоколо.
Засипани от марулени листа, двамата с Рейчъл се спогледаха предпазливо.
— Много романтично! — отбеляза тя. — Както предполагам, вероятно ти ще бъдеш принцът на мечтите ми. Дръпни от лицето си тая салата, за да те видя.
Профейн махна листото, почтително, сякаш сваляше шапка.
— Не — отсече Рейчъл. — Това определено не е мъжът на мечтите ми.
14
Остров в Атлантическия океан, край брега на Южна Калифорния. От 1915 г. там действа тренировъчен център за военния флот на САЩ.
15
„Хагана“_(иврит_ „отбрана“) — военизирана ционистка организация, действаща от 1920 г. в Палестина. Преобразувана в редовна армия след установяването на Израел като независима държава в 1948 г.
16
Мезуза — малък пергаментов свитък (със записани текстовете от Второзаконие 6:4-9 и 11:13-21 и името Шадай), който евреите поставят в кутийка и след това окачват до вратата на къщата като знак и напомняне за тяхната вяра.