В крайна сметка Тифани откри госпожа Низки под масата, захлупила главата си с ръце. Когато най-сетне успя да я убеди да излезе оттам и да седне на хубав чист стол пред чаша ароматен чай от чудно чиста кана, клетата жена ревностно се съгласи, че има страхотно подобрение. Макар че по-късно Тифани не можа да не признае пред себе си, че госпожа Низки сигурно щеше да се съгласи с абсолютно всичко, стига Тифани да се махне оттам.
Претърпя неуспех, значи, но поне вътре стана доста по-чисто и госпожа Низки непременно щеше да ѝ бъде признателна, когато се освестеше. Краткото изхъскване преди отчетливото тупване, което Тифани чу, докато напускаше занемарената градина, сигурно идваше от котката, разделила се с тавана.
Вече преполовила пътя до чифлика и с метлата на рамо, Тифани си помисли на глас:
— Това май беше малко тъпо.
— Ни съ смърцафросвай — обади се глас. — Щехме да омесим и лебец, ма пусто не остана време.
Тифани погледна надолу и ето ти на: Сите О’Бери заедно с десетина други, известни като Нак Мак Фигъл, Волнио народец, а в някои случаи и като Подсъдимите, Обвиняемите, Издирваните за разпит от полицията и понякога като „Ей този, вторият отляво, кълна се, че беше той“.
— Ама вие не спирате да ми ходите по петите! — оплака се тя. — Все обещавате да не го правите и все го правите!
— Тъй на, ама га че не броиш звраката, дека ни е наложена, а? Епа нъл си ни вещурята на баирчините! Ние требва нивга да те не остаяме без помощ и закрила, щеш не щеш — храбро се изпъчи Сите О’Бери. Другите фигъли енергично закимаха с глави, което причини дъжд от парченца молив, плъхски зъби, снощната вечеря, интересни камъчета с дупки, бръмбари, обещаващи топченца сопол, скътани за по-късно лениво изследване, и охлюви.
— Вижте какво — ядоса се Тифани, — не може ей така да си натрисате помощта на хората, щат или не щат!
Сите О’Бери се почеса по главата, пъхна обратно изпадналия охлюв и разпери ръце:
— Епа що не? И ти тъй праиш.
— Не е вярно! — извика тя, но нещо я бодна в сърцето. „Не постъпи добре с госпожа Низки, нали? — обади се вътрешният ѝ глас. — Да, вярно, жената явно има ум, че и сърцатост колкото на мишка, но макар че беше пълна гнус, това си беше нейната къща, а ти нахлу в нея с куп — с извинение — Нак Мак Фигъл и просто обърка всичко, дори бъркотията да е по-малка отпреди. Държа се безцеремонно, господарски и самомнително. Майка ти щеше да се справи по-добре. Като става дума, сигурно всяка друга жена от селото щеше да се справи по-добре, но ти си вещицата и ѝ се натресе, и се изпорти, и ѝ изкара акъла. Ти, недорасло девойче с островърха шапка.“
Другото нещо, което си каза на себе си, беше, че ако не полегне много скоро, просто ще се срути. Келдата беше права. Наистина не можеше да си спомни откога не е спала в истинско легло, макар че нейното в чифлика я очакваше приготвено. Но внезапно и виновно си помисли, че все още ѝ предстоеше да каже на собствените си родители, че Ембър Низки е отново при фигълите…
„Все изниква нещо — помисли си тя, — а след него и второ, и трето, и нямат край тия неща. Нищо чудно, че на вещиците им дават метли. Краката не могат да ги носят самички.“
Майка ѝ се суетеше около брат ѝ Станатя, който беше с насинено око.
— Сбил се с големите момчета — оплака се майка ѝ. — Е, сега сме насинени, нали, Станатя?
— Да, ама сритах Били Бърборков в чатала.
Тифани се опита да преглътне една прозявка.
— Защо си се сбил, Стани? Мислех те за по-разумен.
— Викаха, че си вещица, Тиф — отвърна Станатя, а майка ѝ се обърна със странно изражение на лицето.
— Е, ами аз съм — сви рамене Тифани. — Това ми е работата.
— Да, ама не вярвам да правиш такива неща, каквито разправяха за теб — настоя брат ѝ.
Тифани срещна очите на майка си.
— Лоши ли бяха? — попита го тя.
— Ха! И още как! — възкликна Станатя. Ризата му беше оцапана с кръв и сополи от разбития му нос.
— Станатя, качвай се в стаята си — нареди госпожа Сболки и Тифани си помисли, че дори Баба Вихронрав може би нямаше да успее да изрече такова нареждане, което да е тъй наситено с неизказана заплаха от страшния съд, ако не бъде мигновено изпълнено.
Когато подметките на неохотно тръгналото момче изчезнаха зад завоя на стълбището, майката се обърна към най-малката си дъщеря, скръсти ръце и каза:
— Не за пръв път се сбива за това.
— Всичко е заради книжките с картинки — заоправдава се Тифани. — Опитвам се да науча хората, че вещиците не са побъркани дъртофелници, които само хвърчат напред-назад и омагьосват хората.