— Когато дойде баща ти, ще го накарам да иде да си поговори с бащата на Били — кимна майка ѝ. — Били е цяла педя по-едър от Станатя, но баща ти… той е с две педи по-едър от бащата на Били. Няма да има никакъв бой. Знаеш баща си. Кротък човек е. Никога не съм го виждала да удря някого повече от два-три пъти. Не се и налага. Той ще усмири хората. Ще се усмирят, че как инак. Ама нещо не е баш наред, Тифани. Ние всички много се гордеем с теб, знаеш, с работата ти и всичко там, ама хората някак се стягат. Почват да говорят разни нелепици. Ей на, вече едвам продаваме сирената. А всички знаят, че няма по-голям майстор на сирената от тебе. А пък сега и Ембър Низки. Мислиш ли, че е редно тя да е там горе с… онези?
— Надявам се, мамо — отвърна Тифани. — Но тя си има доста категорично собствено мнение и, честно казано, това е единственото, което мога да направя.
По-късно тази нощ Тифани, полузаспала в древното си легло, дочу как родителите ѝ тихо разговарят в стаята отдолу. И въпреки че вещиците, естествено, не плачат, тя изпита неудържим порив за това.
Глава 6
Появата на Лукавеца
Тифани се ядосваше на себе си как можа така да се успи. Чак майка ѝ се беше качила горе да ѝ донесе чаша чай. Но келдата беше права. От сума ти време не беше спала като хората и древното, но уютно легло просто я погълна в обятията си.
Освен това можеше и по-зле да е, каза си тя, като поеха на път. Върху метлата например можеше да има змии. Фигълите обаче искрено се радваха да „усетат ветъро под препаските“, както се изрази Сите О’Бери. Фигълите вероятно бяха за предпочитане пред змиите, но това беше само предположение. Те вършеха такива неща, като например да тичат от единия край на метлата до другия, за да гледат разни чудесии, над които прелитаха. А веднъж, когато тя погледна през рамо, видя как десетина от тях висят отзад на метлата или по-точно казано, един от тях висеше от крайчеца на метлата, а втори висеше от краката му, трети пък висеше от неговите крака и така нататък чак до последния фигъл. Така се забавляваха, че чак пищяха от смях, а препаските им направо плющяха от вятъра. Може би тази тръпка компенсираше опасността и липсата на гледка или поне на гледка, която някой друг би искал да погледне.
Един-двама впрочем наистина не успяха да се задържат на метлата и полетяха надолу, махайки с ръце на братята си и крещейки „Йахуу!“, сякаш това беше страхотно забавление. Фигълите по принцип отскачаха като топки от земята, но се случваше и леко да се наранят. Тифани не се тревожеше за завръщането им до дома. Несъмнено имаше куп опасни същества, готови да се нахвърлят върху търчащ дребосък, но докато стигнеше до дома си, броят им в действителност щеше да е значително намалял. Впрочем фигълите се държаха доста прилично (по фигълските стандарти) по време на полета и всъщност не подпалиха метлата чак докъм последните двайсетина километра от града — инцидент, който Ульо Гламав оповести с много тихичко „Опа!“, след което виновно се опита да прикрие факта, че е подпалил метличината, като застана пред пламъка, за да го затули.
— Ульо, пак подпали метлата, нали? — сурово го порица Тифани. — Какво се учехме последния път? На метлата не се пали огън без уважителна причина!
Метлата започна да се тресе, докато Ульо Гламав и братята му се опитваха да потушат пламъците, като скачаха върху тях. Тифани огледа пейзажа под тях за някакво меко и за предпочитане влажно място, на което да се приземят.
Нямаше полза да се ядосва на Ульо. Той живееше в свой собствен ульовски свят. Ако искаше да го разбере човек, се налагаше да мисли на верев.
— Ульо Гламав — подхвана тя, докато тресенето премина в гадно хлопане, — само се чудя дали, ако се помъчим заедно, не бихме могли да открием защо метлата ми гори? Според теб това би ли могло да има някаква връзка с факта, че в ръката си държиш клечка кибрит?
Фигълът се оцъкли в клечката, сякаш за пръв път в живота си виждаше такова нещо, след което я скри зад гърба си и заби очи в краката си, което беше доста смело от негова страна предвид обстоятелствата.
— Епа ни нам, господжа.
— Нали разбираш — продължи Тифани, а вятърът заплющя около тях, — без метличината не мога да управлявам много добре и губим височина и при все това напредваме доста бързо, за жалост. Може би ти би могъл да ми помогнеш с тази загадка, а, Ульо?
Ульо Гламав мушна кутре в ухото си и го завъртя така, сякаш ровеше в самия си мозък. После светна.
— Епа нема ли тъй да са приземим, господжа?