Тифани въздъхна.
— Бих искала, Ульо, но, видиш ли, ние се движим доста бързо, а земята — не. Това, което става в подобни обстоятелства, се нарича катастрофа.
— Не саках да си омърляш дрешката, господжа — стресна се Ульо Гламав, като посочи надолу и добави: — Сал си думах, дека мож па да рачиш да са приземиш на онуй там.
Тифани проследи посоката на сочещия му пръст. Под тях имаше дълъг бял път, а на него, не твърде далеч, нещо продълговато се движеше почти толкова бързо, колкото и метлата. Тя зяпна, усещайки как мозъкът ѝ прави изчисления, след което промълви:
— Все пак ще трябва да изгубим малко скорост…
И ето как някаква димяща метла, понесла една ужасена вещица и около трийсетина фигъла, отворили препаските си, за да оберат скоростта, се приземи на покрива на пощенския експрес, обслужващ линията Ланкър — Анкх-Морпорк.
Фургонът имаше добри ресори и кочияшът доста бързо успя да овладее конете. В пълна тишина той бавно слезе от капрата, докато облакът бял прах постепенно се уталожваше обратно на пътя. Той беше с тежко телосложение и примигваше при всяка стъпка. В едната си ръка държеше наполовина изяден сандвич със сирене, а в другата — недвусмислено парче оловна тръба. Подсмръкна.
— Ще трябва да кажа на началството. Щети по боята, виждате ли? Трябва да давам отчет, когато има щети по боята. Мразя отчетите, никога не са ми идвали отръки словата. Ама трябва да давам отчет, като се случи да има щети по боята. — Сандвичът и по-важно — оловната тръба изчезнаха обратно в огромното му палто и Тифани се удиви колко щастлива се чувства от това.
— Наистина много съжалявам — каза тя, като мъжът ѝ помогна да слезе от покрива на фургона.
— Не става дума за мен, разберете, става дума за боята. Казвам им аз, слушайте, има тролове, има джуджета, тъй де, пък нали знаете те как карат — повечето време мижат, щото хич не понасят слънцето.
Тифани седна кротко, докато той огледа щетите и накрая се втренчи в нея и забеляза островърхата шапка.
— О — отбеляза с равен тон. — Вещица. Е, има си първи път за всичко, предполагам. Знаете ли какво возя там вътре, госпожице?
Тифани помисли какво ли можеше да е най-лошото.
— Яйца? — предположи тя.
— Ха — възкликна мъжът. — Де тоя късмет! Огледала возя, госпожице. По-право едно огледало. И не от плоските при това. Било кълбо, така ми рекоха. Опаковано много стабилно и надеждно, поне така рекоха, ама не знаеха, че някой ще се изтърси от небето право върху него. — Не звучеше ядосано, а просто уморено, сякаш беше свикнал светът да му поднася мръсни номера. — Направено е от джуджетата — додаде той. — Казват, че струвало повече от хиляда анкх-морпоркски долара и знаете ли за какво го гласят? Да го окачат в балната зала в града, където щял да се танцува валсът, за който една добре възпитана млада госпожица като вас не бива да знае, защото — така пише в листовката — води до поквара и неприлично поведение.
— Боже мой! — възкликна Тифани, предполагайки, че се очаква да реагира по някакъв подобен начин.
— Е, май най-добре да ида да видя какви са щетите — Кочияшът с усилие отвори фургона. Обемист пакет заемаше доста от вътрешността му. — Натъпкан е предимно със слама — обясни той. — Ще ми помогнете ли да го свалим? Ако подрънква, и двамата сме закъсали.
Оказа се доста по-лек, отколкото очакваше Тифани. Свалиха го внимателно на пътя и след известно тършуване из сламата, кочияшът извади огледалното кълбо и го вдигна в ръцете си като рядко бижу, на каквото всъщност приличаше. То изпълни света с искряща светлина, заслепявайки очите и осейвайки околността със слънчеви зайчета. В този момент мъжът извика от болка и изпусна кълбото, което се пръсна на милиони парченца и за миг изпълни небето с милиони отражения на Тифани. Кочияшът рухна на пътя в облак бял прах и превит на две, захленчи тихо, докато стъклото се сипеше около него.
За по-малко от миг стенещият мъж бе обграден от кордон фигъли, въоръжени до цялата си остатъчна наличност от зъби с двуръки мечове, още двуръки мечове, сопи, брадви, бухалки и поне още един двурък меч. Тифани нямаше идея къде се бяха крили досега. Фигъл и зад косъм може да се скрие.
— Не го наранявайте — извика тя. — Той нямаше да ме нарани! Много е болен! Но свършете нещо полезно и разчистете целия тоя стъклен трошляк! — Тя приклекна до мъжа и хвана ръката му. — Откога ви стяга гърбът, господине?
— Ох, мъчи ме от двайсет години, госпожице, от двайсет години! — изпъшка кочияшът. — От друсането на фургона е, видите ли, окачването е много твърдо. От пет нощи и една не спя като хората, госпожице, това е самата истина. Задремвам за малко, понечвам да се завъртя и нещо прищраква, направо агония, казвам ви.