— Обещах да не го казвам на ни един чиляк и си държа на думата!
Беше умрял, докато се кискаше. Чувството му за хумор явно се родееше с това на господин Килимозастилач.
Кочияшът беше доста тежък и бавно се свлече до фургона, а…
— Защо измъчваш стареца, зла вещице? Не виждаш ли, че страда ужасно?
Откъде дойде това? Някакъв крещящ човек с побеляло от ярост лице и дрехи, черни като затрупана пещера или — думата внезапно ѝ дойде наум — като крипта. На пътя нямаше никого, тя беше сигурна в това, а полята също бяха пусти, ако не се броят неколцина земеделци, които наблюдаваха паленето на стърнищата.
Лицето му обаче вече беше на няколко пръста от нейното. И беше истински, а не някакво чудовище, понеже чудовищата обикновено не ръсят пръски слюнка по собствения си ревер. И тогава усети вонята му. Никога досега не беше усещала толкова лоша смрад. Беше направо материална, като железен прът и ѝ се стори, че не я усеща с носа си, а със съзнанието си. Нечистотия, пред която всеки кенеф изглеждаше благоуханен като роза.
— Много моля да се отдръпнете, ако обичате — каза Тифани. — Мисля, че сте добил грешна представа.
— Уверявам те, пъклено създание, че представата ми е съвсем правилна! И тя е да те върна в ужасния смрадлив ад, от който си се пръкнало!
Ясно, луд човек, помисли си Тифани, но ако той…
Твърде късно. Клатещият му се пръст се озова прекалено близо до носа ѝ, при което пустият път внезапно се изпълни с доживотен запас от Нак Мак Фигъл. Човекът в черно вдигна ръка срещу тях, но подобно нещо няма особен успех при фигъли. Въпреки стремглавата им атака обаче той все пак успя да изкрещи:
— Вдън земя да потънете, нечестиви дяволчета!
Като чуха това, фигълите до един се заозъртаха с надежда.
— О — отбеляза Сите О’Бери, — ако тъдяванка има дяволчета, ние сме баш тия, дека че им видат сметката! Ти си на ред, господинчо! — Те се хвърлиха върху му и се озоваха на купчина на пътя, минали право през него. Докато се опитваха да се изправят, машинално си разменяха крошета, понеже си е срамота да губиш инерция, като тъй или иначе си се юрнал да се биеш.
Мъжът в черно им хвърли бегъл поглед и престана да им обръща внимание.
Тифани се втренчи в обувките му. Те лъщяха на слънчевата светлина, а това беше сбъркано. Тя самата стоеше на прашния път едва от няколко минути и обущата ѝ вече бяха посивели. А и земята, на която стоеше мъжът — тя също беше сбъркана. Много сбъркана в един такъв жарък, безоблачен ден. Тя погледна конете. Словото ги удържаше, но целите трепереха от страх като зайци пред муцуната на лисица. Тогава тя затвори очи и го погледна със своето първозрение. И видя.
— Няма сянка — промълви тя. — Знаех си, че нещо не е наред!
Тифани вдигна поглед към очите му, почти скрити под широката периферия на шапката, и… видя, че… той… няма очи. Прозрението я обля като ледена вода… Никакви очи, не просто нормални очи, не слепи очи, не очни ями… само две дупки в главата му, през които зърна тлеещите зад гърба му стърнища. Не беше подготвена за това, което последва.
Мъжът в черно я изгледа свирепо и изсъска:
— Ти си вещицата. Точно ти. Където и да идеш, ще те открия.
Той изчезна, а на мястото му остана само купчина фигъли, въргалящи се в прахта.
Тифани усети нещо до крака си. Сведе очи и срещна погледа на заек, сигурно избягал от горящите стърнища. Постояха така, вперили очи един в друг за секунда, след което заекът скочи във въздуха като сьомга и се стрелна към полето. Светът е пълен с поличби и знамения, сред които вещиците наистина трябва да отбират онези, които са важни. Откъде обаче се почва в случая?
Господин Килимозастилач все така лежеше до фургона, без изобщо да проумява случилото се. И Тифани донякъде се чувстваше така, но щеше да го проумее.
— Може да станете вече, господин Килимозастилач — подкани го тя.
Той се надигна доста боязливо, изкривил лице в очакване на пронизващата болка в гърба му. Поразкърши се експериментално и даже подскочи с два крака в праха, сякаш да стъпче мравуняк. Нищо не му стана и той пробва втори подскок, след което, разперил широко ръце, почна да се върти като балерина, крещейки:
— Юпиии!
Шапката му падна, а подкованите му с кабари обуща вдигаха облаци прах, но господин Килимозастилач беше толкова щастлив, че се въртеше и подскачаше и почти направи циганско колело, което излезе по-скоро кълбо, после отново скокна на крака, грабна изумената Тифани и затанцува с нея по пътя, като викаше: