Това тук не бяха планините, където хората отдавна са свикнали с вещици. Жителите на Кредище бяха дружелюбни, но не и близки, не и истински приятели. Вещицата е различна. Вещицата знае неща, които ти не знаеш. Вещицата е друг вид човек. Вещицата е такъв човек, когото май не бива да ядосваш. Вещицата не е като останалите хора.
Тифани Сболки беше вещицата, а стана такава, защото хората имаха нужда от вещица. Всеки има нужда от вещица, но понякога просто не го осъзнава.
И нещата се нареждаха. Отколешните представи за кошмарната вещица избледняваха всеки път, когато Тифани помогнеше на някоя млада майка да роди първото си дете или облекчеше последните дни на някой старец, поел към отвъдното. И все пак старите приказки, старите слухове и старите образи от детските книжки някак се крепяха в живата памет.
Още по-трудно беше заради това, че в Кредище отдавна нямаше вещици — нито една не би се настанила тук по времето на Баба Сболки. А тя, както всички знаеха, беше мъдра жена — достатъчно мъдра да не бъде вещица. В Кредище нищо не се случваше пряко нейната воля или поне за не повече от десет минути.
И така, Тифани, вещицата, беше съвсем сама.
Не само че планинските вещици като Леля Ог, Баба Вихронрав и госпожица Либела вече не бяха край нея, а и хората в Кредище просто не знаеха как да се отнасят с тях. Разбира се, редица вещици сигурно щяха да ѝ се притекат на помощ, ако ги повика, но — макар че нямаше да го кажат — това щеше да означава, че не е успяла да понесе отговорността, че не се справя с работата, че не е сигурна, че не я бива достатъчно.
— Извинете, госпожице. — Последва нервно хихикане. Тифани се озърна и погледът ѝ попадна на две момиченца, натъкмени с най-хубавите си роклички и сламени шапки. В очите им гореше нетърпение и като че ли искрица дяволия. Тя бързо прерови паметта си и им се усмихна:
— О, Беки Прошка и Нанси Права, нали? Какво мога да направя за вас?
Беки Прошка срамежливо измъкна едно букетче иззад гърба си и ѝ го подаде. Тифани, разбира се, знаеше какво е това. Като малка и тя беше правила такива за по-големи момичета, просто защото така се правеше. То си беше част от съборката: малка китка диви цветя, овързани на букетче със — и това беше важна част, магическата част — стиска от тревата, закривала голотата на кредата.
— Ако си го сложите под възглавницата нощеска, ще сънувате либето си — каза Беки Прошка вече с доста сериозно изражение.
Тифани внимателно пое леко повехналото букетче.
— Я виж ти… — Тя пое дъх. — Има си смотолевки, галюшки, седемлистна детелина — голям късмет! — стръкче смрадлика, мушкато, о, тъжник и… — Тя се втренчи в дребните червено-бели цветчета.
Момиченцата се притесниха.
— Добре ли сте, госпожице?
— Забравки7! — възкликна Тифани по-остро, отколкото възнамеряваше. Момиченцата обаче не забелязаха, затова тя ведро продължи: — Доста необичайно е да се срещнат тук. Сигурно са дошли от дворовете. И вярвам и двете знаете, овързали сте ги на букетче със стръкове дзука, която навремето са използвали за свещи. Каква приятна изненада! Много ви благодаря! Надявам се да си прекарвате чудесно тук…
Беки вдигна ръка.
— Извинете, госпожице?
— Още нещо ли има, Беки?
Беки се изчерви и припряно зашепна с дружката си. Обърна се към Тифани още по-червена, но въпреки всичко решена да завърши започнатото.
— Нали не може човек да загази само ако попита нещо, а, госпожице? Тъй де, само ако зададе един въпрос, а?
Ще бъде „Как да стана вещица, като порасна“, помисли си Тифани, защото обикновено беше така. Момичетата я гледаха как лети на метлата и си мислеха, че това е то да си вещица. На глас отвърна:
— Не и от мен със сигурност. Хайде, питай!
Беки Прошка заби очи в обувките си.
— Имате ли си нагон, госпожице?
Едно от необходимите вещерски умения е способността да не позволиш изражението ти да издаде какво мислиш и най-вече да не допускаш, ама при никакви обстоятелства, да се вдърви като дъска. Тифани успя да отговори, без изобщо да ѝ трепне гласът и без никаква следа от смутена усмивчица.
— Това е много интересен въпрос, Беки. Може ли да зная защо се интересуваш?
На момиченцето явно му олекна доста сега, когато въпросът, тъй да се каже, беше станал обществено достояние.
— Ами, госпожице, аз попитах баба дали мога да стана вещица, като порасна, и тя рече, че нямало да ми се ще, понеже вещиците нямали нагон, госпожице.
Тифани трескаво запрехвърля мисли, изправена пред двата тежки кукумявски погледа. Това са фермерски щерки, разсъди тя, така че със сигурност са виждали как се окотва котка. Трябва да са виждали и обагняне, а сигурно и отелване, което си е шумна работа и трудно се пропуска. Те знаят за какво ме питат.
7
Забравките са симпатични червено-бели цветенца, които девойките обикновено дават на съответните младежи като знак да не им се мяркат пред очите никога повече или поне докато не се научат да се мият както трябва и започнат работа. — Б.пр.