Е, добре се справи, нали? Приложи уменията си пред потриващата вратове тълпа и съдейки по това, което подочу от старците, не се изложи. Може и само да ѝ се стори, но един-двама като че се смутиха, когато един дядка с брада до кръста ухилено заяви:
— Девойче, дето може да намества кости, стара мома няма да остане.
Но всичко свърши и като нямаше друго за правене хората поеха по дългия път обратно по склона… и тогава се появи каретата и което беше още по-зле, спря.
Беше с герба на Сувенирни. От нея излезе младеж. Приятен на вид посвоему, но и толкова дървен посвоему, че човек можеше чаршафи да глади на него. Беше Роланд. Едва направи крачка, когато един доста неприятен глас от каретата му натякна, че трябвало да чака лакеят да му отвори вратата и да побърза, защото нямали цял ден за губене.
Младежът се отправи към тълпата, а тя се поспретна, понеже той в края на краищата беше син на барона, който притежаваше почти всички земи, а и къщи в Кредище и макар че беше що-годе свестен старец, известна куртоазия към родата му определено беше мъдър ход…
— Какво е станало тук? Добре ли са всички? — възкликна Роланд.
Животът в Кредище като цяло беше уреден и взаимоотношенията между владетеля и простолюдието се свеждаха до взаимно зачитане. При все това у селяните се беше вкоренила идеята, че може би е неблагоразумно да се разменят твърде много думи с властимащите, в случай че някоя от тези думи се окаже не на място. Все пак в замъка все още имаше зала за изтезания и макар че не беше използвана от векове… е, най-добре е за всеки случай човек да си стои настрана и да остави говоренето на вещицата. Ако тя загазеше, винаги можеше да се омете.
— Опасявам се, че едно от произшествията нямаше как да се избегне — съобщи Тифани с ясното съзнание, че е единствената жена, която не направи реверанс. — Няколко счупени кости, които ще зараснат, и няколко натъртени лица. Вече всичко е наред, благодаря.
— Виждам, виждам! Браво, млада госпожице!
На Тифани за миг ѝ се стори, че ще ѝ се строшат зъбите. Млада госпожице! От… неговите уста! Беше почти, но не съвсем, обидно. Никой друг обаче май не се впечатли. Това в крайна сметка беше начинът, по който говореха разните важни клечки, когато се мъчеха да се държат приятно и дружелюбно. „Но той се опитва да говори с тях като баща си — възмути се тя. — На баща му обаче му иде отвътре и му върви. Не се говори на хората така, сякаш са на обществено събрание.“ Тя отвърна:
— Любезно благодаря, сър.
Е, дотук добре, само дето вратата на каретата пак се отвори и префинено бяло краче докосна земята. Беше тя: Ангелика или Лактука, или някаква подобна градинарска измишльотина. Тифани всъщност знаеше прекрасно, че е Летиша, но нима не можеше да си позволи миниатюрна капчица жлъч в дълбините на собствените си мисли? Летиша! Що за име? Нещо средно между леща и киша. Освен това каква е тази Летиша, че да държи Роланд настрана от съборката? Той трябваше да е тук! Баща му щеше да е тук, ако изобщо можеше, горкият старец! И я виж ти! Изящни бели обувчици! Колко биха изтраяли краката на някой, който наистина трябваше да върши работа? Тук тя се спря: мъничко жлъч беше достатъчно.
Летиша погледна Тифани и тълпата с нещо като страх и изписка:
— Може ли да тръгваме, моля? Майка почва да се дразни.
И така каретата си тръгна, както и — слава богу! — мъжът с латерната. Слънцето също се скри и някои хора последваха примера му в топлия сумрак. Тифани обаче литна за вкъщи сама, високо над дърветата, където само прилепите и совите можеха да видят лицето ѝ.
Глава 2
Злокобното думкане
Поспа около час, преди да започне кошмарът. Най-яркият ѝ спомен от тази нощ беше как главата на господин Низки се блъскаше в стената и перилата, когато тя буквално го изхвърли от леглото му и го повлече по стълбите, сграбчила мръсната му пижама. Той беше тежък и полузаспал, а полусъбудената част от него беше мъртвопияна.
Важното сега, докато го влачеше подире си като чувал, беше да не му остави време да се осъзнае, нито за миг. Той беше три пъти по-тежък от нея, но тя беше наясно с въртящия момент. Не ставаш за вещица, ако не можеш да врътнеш някой по-тежък от теб. Иначе никога няма да успееш да смениш чаршафите на инвалид. Ето че мъжът се плъзна по последните няколко стъпала до малката кухничка на къщата и повърна на пода.