— Сам, пушките са изчезнали.
Тази новина незабавно го изправи на крака.
— Да не си мръднал? Не виждаш ли, че държа Лиди в ръката си?
— Да, но нашите! — извика с жалобен глас Уил. — Вечерта ги изправихме опрени една на друга, а сега ги няма.
— ’s death! Правиш си нескопосани шеги!
— И на ум не ми идва. Стоях си там отсреща на скалния блок на пост и когато времето ми изтече, и поисках да събудя Дик, забелязах липсата на пушките.
— Уил, Уил, какво трябваше да преживея с тебе! Ти стоварваш позор върху цялото ми възпитание. Оставил се дангалакът да му свият пушкалките по време на пост! Ти си и си оставаш един грийнхорн, ако не се лъжа.
Другите се бяха събудили от доста високо водения диалог и ги отрупваха с въпроси. Сам Хокинс даде знак за мълчание.
— Лягайте бързо на земята да не предлагате цел! Дано само конете си още да имаме! Останете спокойно да лежите и чакайте завръщането ми! Аз ще се промъкна до животните.
Проснал се плътно към земята, Сам Хокинс изпълзя в нощта. Но още след няколко секунди чуха гласа му.
— Какво е това? Я елате насам!
Те побързаха да отидат. На разстояние от около петнайсетина крачки бяха изправени наедно липсващите пушки, а на върха на пирамидата изпъкваше някакъв бял лист.
— Какво означава тая работа? — попита Уил.
— Веднага ще узнаем — отвърна Сам и посегна към бележката. — Вземете си пушките, аз ще отида да хвърля едно око на конете!
Той се прокрадна нататък и се върна в бивака едва след продължително време.
— Всичко си е съвсем наред — извести. — Конете са там и не забелязах никакъв човек. Heavens[8]… ако бяха врагове! Душите ни щяха да се намират вече на седмото небе, ако не се лъжа.
— Виждаш, Уил, какви можеше да ги забъркаш с твоята немара — изръмжа Дик.
— Не дрънкай! — защити се Уил. — И ти нямаше да чуеш нищо. Нечувано, наистина, да се промъкне някой посред нас и да ни задигне пушкалата. Типът, който е успял да го направи, е майстор. Но враг със сигурност не е.
— Ама защо пък не се е показал? — възрази Дик.
— Това и за мен е загадка — рече Сам, поклащайки глава, — но ще си я изясним, кога огледаме хартията. Тук все още има малко тлееща пепел. Раздухай я, Дик, и сложи няколко клона!
Когато пламъкът запращя, Сам приближи хартията към светлото и се зачете. Навярно не му беше лесно да разчете думите, понеже бяха писани с молив и на тъмно. Но после скочи с радостен вик, сви длани като рупор около онази област на гъсталака от косми, където се предполагаше да е устата му, и извика със силен глас, който сигурно се разнесе на една английска миля в нощната тишина:
— Halloo, sir, halloo! Thank you very much! (Еей, сър, еей! Благодаря ви много!) Изплашен, Дик Стоун подскочи и сграби Сам Хокинс за раменете.
— Да не си откачил, Сам! Ами че с твоето реване ще ни обесиш всички индианци от Скалистите планини на врата!
— Нямай грижа! Там, където са тези, които имам предвид, всички индсмани духват! Преди малко много ми се щеше да зашлевя Уил, това е вярно, но сега нещата са различни. След като вече зная кой ни е погодил тоя номер, мога да му простя. Ако тези двамата поискат, всички ви ще отнесат от огъня, без да се усетите. Наострете уши! Вие имахте най-знатната визита, която човек тук в Далечния запад изобщо би могъл да има, ако не се лъжа.
Той седна отново, за да поднесе още веднъж бележката към пламъците.
— Чуйте значи и се дивете! Тук е написано едно голямо и ясно — внимание, лейдис и джентс! — тук е написано едно голямо и ясно — внимание, лейдис и джентс! — тук е написано едно голямо и ясно «Винету», а до него чета…
Като изхвърлен от пружина скочи дългият Уил.
— Винету! — изкрещя. — Това е нещо съвсем друго! Наистина ли е написано така?
— Не ме прекъсвай! Написано е! Но писмото е писал друг.
— Кой? — настоя Уил, когато Сам Хокинс отново направи ораторска пауза и се наслади на ококорените очи на жените и двамата Роте. — По-нататък!
— Никога няма да станеш добър уестман, Уил, ако не съумяваш да обуздаваш любопитството си — каза неодобрително. — Първото, на което трябва да се научи един прериен скитник, е търпението. Как съм могъл да издържа до днес с вас, като от тая хубава добродетел…
— Как нижеш ги като някой проповедник от Солт Лейк Сити! — изръмжа Уил. — Впрочем неучтиво е от твоя страна да оставяш дамите толкова дълго да чакат!
— Отдавна да съм свършил, грийнхорне, ако не ме смущаваше непрекъснато. Другото име има в dark and bloody grounds[9] също такава стойност като това на Винету и…
— Олд Шетърхенд? — извикаха Дик и Уил като от една уста.