Настана късо, угнетяващо мълчание, в което чувствувах как сърцето бие в гърлото ми.
— Добре! — казах аз тихо.
Той бръкна в джоба на черното си палто и извади апаратчето. По-скоро чувствувах, отколкото виждах как треперят тънките пръсти на ръцете му.
— Това е всичко! — каза той с едва прикривано вълнение. — Аз съм написал тук няколко реда… Ще ви ги прочета — мислено, разбира се, — след това ще можете да сравните дали правилно сте приели…
— Добре! — кимнах аз.
— Ето вземете слушалката…
Поех апаратчето и сложих черната пъпчица в ухото си. Известно време чувах само някакво нежно мелодично шумолене, след това прозвуча глас, така отчетлив и ясен, че неволно трепнах.
„Чувате ли ме?… Отговорете ми с глас — чувате ли ме?…“
— Чувам ви! — отвърнах аз смаян.
Моят гост наведе тънкото си лице над белия лист, който току-що бе разгънал.
„Слушайте нататък — отвърна гласът. — Дойдох при вас като честен човек при честен човек… Вие трябва да ми дадете обещание, че няма да казвате никому за нашата среща… Сега е 22 март 1947 година… След десет години вашето задължение ще отпадне — вие ще можете да разкажете свободно за моето изобретение… Аз ще разчитам на вас… Хората трябва да знаят какво съм постигнал и защо не съм им го дал… Това е всичко!…“
Гласът звучеше меко и необикновено приятно.
— А вие? — трепнах аз. — Къде ще бъдете вие тогава?
„Свалете слушалката! — каза гласът. — Моля ви, свалете веднага слушалката!…“
Подчиних се автоматично, погледнах смаяно моя гост. Той се бе облегнал на креслото, лицето му бе прояснено, погледът — изпълнен с тиха тържествуваща радост.
— Вие чухте! — каза той с променен глас. — Ето ви листа!… Същото ли беше?
Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера.
— Да, съвсем същото…
— Тая нощ ще спя съвсем спокоен — каза гостът. — Спокоен и с чиста съвест!…
— А ако аз ви предам?
— Няма да го направите! — каза той с едва доловима усмивка. — Аз ви познавам. Но и да го направите — все едно… Тая нощ изобретението ще изчезне и никой няма да може да го върне назад…
— Но то ще остане у вас, в ума ви… След десет години вие отново ще го предложите на човечеството, нали Така?
— Може би! — каза той шеговито. — А може би тогава няма да бъда жив… Годините ще покажат…
Учудих се колко променен изглеждаше моят гост, колко оживен и бодър, сякаш някаква лоша тежест бе паднала от гърдите му. Неговото настроение по някакви неведоми пътища се бе предало и на мен, аз бях забравил всичките си лоши мисли.
— Трябва да бъдем хора! — каза той. — Трябва да вярваме в бъдещето…
— Трябва! — казах аз.
Той стана и някак дълбоко си пое въздух.
— Ще си ходите ли? — попитах аз разтревожен.
— Време е да спите! — каза той усмихнат.
— Ако мога! — отвърнах аз.
— Не е толкова страшно! — каза той. — Сам аз съм прекарал много безсънни нощи… Не е толкова страшно…
— Може би е полезно…
— Да, сигурно! — усмихна се той.
След това моят гост си отиде. На вратата той ми подаде своята тънка мека ръка, здраво стисна моята.
— Аз съм първият, който чу тия чудни звуци! — каза той. — Вие сте последният!… Лека нощ!…
Когато се върнах в стаята, неволно погледнах през прозореца. Той прекосяваше улицата — тънък, черен, изправен — и в стъпките му някак неуловимо се чувствуваше надеждата.
Оттогава минаха точно десет години. Никъде не видях моя странен среднощен гост, никога нищо не чух за него. И тая нощ, като привършвах последната страница на тоя чуден спомен, отново погледнах през големия трикрил прозорец и за миг ми се стори, че виждам високата тънка фигура, облечена в черно. Дали ще го видя пак? Дали някой ден ще позвъни отново на звънеца ми? Или пък е мъртъв? Никой не може да отговори на този въпрос. Може би лежи сега някъде под черната размекната земя, или пък може би седи в чакалнята на някоя гара със своята черна шушулка в ухото и замислено слуша тъмните и светли мисли на хората.
Това никой не може да каже.
Върнах се отново при черната машинка, при моя стар, изстрадал „Ремингтон“. В прозорците духаше влажен вятър, прехвърчаше рядък пролетен снежец.
1957