— Предполагам, че съпругът ти. Но наистина…
— Сигурен ли сте в това?
— Не, изобщо не съм сигурен. Зависи от решението на попечителите. Обаче ти не си омъжена. Защо се безпокоиш?
Елвира не отговори. Изглеждаше потънала в мисли. Най-после излезе от това състояние и попита:
— Виждате ли понякога майка ми?
— Понякога. Не много често.
— Къде е тя сега?
— В чужбина.
— Къде в чужбина?
— Франция… Португалия. Наистина не зная.
— Искала ли е някога да ме види?
Ясният й поглед срещна неговия. Той не знаеше какво да отговори. Беше ли това момент за истината? Или пък за неопределен отговор? Какво бихте казали на момиче, което задава толкова прост въпрос, отговорът на който е толкова сложен? Той каза измъчено:
— Не зная.
Очите й го гледаха сериозно. Лъском се почувствува притеснен. Беше объркал всичко. Момичето сигурно се чуди… явно се чудеше. Всяко момиче би се чувствувало така.
— Не трябва да мислиш, искам да кажа, трудно е да се обясни. Майка ти… хм… се различава доста от…
Елвира закима енергично.
— Зная. Постоянно чета за нея из вестниците. Тя е изключителна, нали? Всъщност чудесна жена.
— Да — съгласи се полковникът. — Съвсем вярно. Тя е чудесен човек. — Той се спря и после продължи: — Но чудесният човек много често е… — направи пауза и пак започна. — Невинаги е хубаво майка ти да е изключителна жена. Можеш да ми повярваш, защото е истина.
— Не обичате много да казвате истината, нали? Но мисля, че това, което току-що казахте, е истина.
Двамата постояха, загледани в голямата медна въртяща се врата, водеща към външния свят.
Изведнъж вратата беше блъсната рязко — съвсем необичайна за хотел Бъртрам рядкост — и един млад човек се втурна вътре, като се запъти право към рецепцията. Беше облечен в черно кожено яке. Неговата жизненост бе такава, че в контраст с нея хотел Бъртрам изведнъж заприлича на музей. Хората станаха прашни реликви от минали векове. Той се наведе към мис Гориндж и попита:
— Тук ли е отседнала лейди Седжуик?
В този случай мис Гориндж не се усмихна за поздрав. Очите й бяха студени. Тя каза:
— Да. — След това с явна неохота протегна ръка към телефона. — Искате ли…?
— Не — отвърна младежът. — Просто искам да й оставя бележка.
Той я извади от джоба на коженото си яке и я плъзна към махагоновата стойка.
— Искам само да се уверя, че това е точният хотел.
В гласа му можеше да се почувства известна недоверчивост, докато се оглеждаше наоколо, а после се обърна с гръб към вратата. Очите му минаха с безразличие над хората, насядали около него. Минаха по същия начин и над Лъском и Елвира, а Лъском внезапно; почувствува неподозиран гняв.
По дяволите, помисли си той, Елвира е хубаво момиче. Да бях млад, щях да забележа едно красиво момиче, особено между тия стари изкопаеми. Но младият мъж явно не се интересуваше от хубави момичета. Обърна се към рецепцията и попита, като повиши леко гласа си, за да привлече вниманието на мис Гориндж:
— Кой е номерът й? 1129, нали?
— Не — отвърна мис Гориндж. — 3925.
— Риджънт?
— Не, Мейфеър.
Той кимна, а после тръгна бавно към изхода и излезе навън, като завъртя след себе си вратата така енергично, както и на идване.
Всички си поеха дълбоко дъх и продължиха прекъснатите разговори.
— Е — каза полковник Лъском доста объркано, сякаш му липсваха думи. Наистина! Тези днешни младежи…
Елвира се усмихваше, като каза:
— Познахте го, нали? Знаете ли кой е? — Тя говореше с леко страхопочитание. След това го осведоми: — Ладислав Малиновски.
— О, онзи младеж. — Името наистина му беше слабо познато. — Автомобилният състезател, нали?
— Да. Преди две години беше световен шампион. Миналата година катастрофира тежко. Беше си изпотрошил костите. Но мисля, че отново кара. — Тя повдигна глава и се ослуша. — И сега кара състезателна кола.
Ревът на машината нахлу от улицата в хотел Бъртрам. Полковник Лъском си помисли, че Ладислав Малиновски е един от героите на Елвира.
Е, реши той, по-добре този, отколкото някой естраден певец или от дългокосите Битълси или както там ги наричаха. Лъском беше старомоден по отношение на младите мъже.
Въртящата се врата отново се отвори и полковник Лъском и Елвира погледнаха към нея с очакване, но хотел Бъртрам отново се бе върнал към нормалното си състояние. Влезе белокос възрастен свещеник. Той спря за миг, като се огледа с леко смутен вид, сякаш не можеше да разбере къде се намира и защо е дошъл тук. Това не беше нещо ново за служителя на църквата Пенифадър. Случваше му се във влака, когато не можеше да си спомни откъде е дошъл, нито къде отива или защо. Случваше му се, когато вървеше по улицата или когато откриеше, че се намира на заседанието на някой комитет. Беше му се случило и преди малко на амвона на катедралата, където се чудеше дали е свършил проповедта или трябва да я започне.