— Номер четиринадесет — каза мис Гориндж. — Мисля, че миналия път бяхте в номер четиринадесет и я харесахте, полковник Лъском. Тя е тиха.
— Мис Гориндж! Не мога да си представя как винаги успявате да запомните тези неща.
— На нас ни е приятно да правим всичко, за да се чувствуват удобно старите ни приятели.
— Когато идвам тук, имам чувството, че се връщам в миналото. Сякаш нищо не се е променило.
Той замълча, тъй като от вътрешната стаичка излезе да го поздрави мистър Хъмфриз.
Непосветените често смятаха мистър Хъмфриз за самия мистър Бъртрам. Това кой всъщност беше мистър Бъртрам и дали изобщо някога е съществувал вече бе изчезнало в мъглата на времето. Хотел Бъртрам съществуваше от около 1840 година, но никой не се бе заинтересувал да проследи историята му. Той просто бе тук — солиден, истински. Когато някой назоваваше мистър Хъмфриз с името мистър Бъртрам, той никога не го поправяше. Щом искаха от него да е мистър Бъртрам, щеше да бъде мистър Бъртрам. Полковник Лъском знаеше името му, въпреки че не беше сигурен дали е директорът или собственикът на хотела. По-скоро предполагаше последното.
Мистър Хъмфриз беше около петдесетгодишен мъж с много добри маниери и приличаше на заместник-министър. Той можеше по всяко време да бъде различен с различните хора. Можеше да разговаря за надбягвания, за крикет, за международна политика, можеше да разказва вицове за кралското семейство, да дава информация за изложбата на моторни превозни средства, знаеше кои са най-интересните пиеси в момента, даваше съвети на американците относно местата, които би трябвало да посетят в Англия, колкото и кратък да е престоят им. Знаеше къде могат да вечерят хора с различни възможности и вкусове. Но всичко това съвсем не уронваше авторитета му. Обикновено той не се занимаваше с тези неща. Мис Гориндж знаеше цялата тази информация като петте си пръста и можеше да я изложи чудесно. За кратки интервали мистър Хъмфриз се появяваше като слънце на хоризонта и поласкаваше някого с личното си внимание.
Този път с честта бе удостоен полковник Лъском. Размениха мнения за конните състезания, но полковник Лъском бе погълнат от своя проблем. А пред него стоеше човекът, който можеше да му отговори.
— Кажете ми, Хъмфриз, как успяват всички тези мили стари дами да дойдат и да отседнат тук?
— О, вие се учудвате? — мистър Хъмфриз изглеждаше развеселен. — Ами отговорът е прост. Те не биха могли да си го позволят, освен ако…
Той замълча.
— Освен ако имате специални цени. Така ли е?
— Повече или по-малко. Обикновено те не знаят, че има специални цени, или ако го разбират, мислят, че това е защото са стари клиентки.
— А това не е точно така?
— Вижте, полковник Лъском, аз ръководя хотел и не мога да си позволя да губя пари.
— Но как това ви носи печалба?
— Въпрос на атмосфера… Чужденците, които идват у нас (предимно американците, защото те са онези, които имат пари) имат свои собствени доста странни представи за Англия. Разбирате, че не говоря за богатите бизнесмени, пресичащи редовно Атлантика. Те обикновено отсядат в Савоя или Дорчестър. Те искат модерен декор, американска храна и всички онези неща, които ги карат да се чувствуват като у дома си. Но има много хора, които излизат рядко в чужбина и които очакват страната да бъде… е, няма да се връщам чак до Дикенс, но те са чели Кренфорд и Хенри Джеймс и не искат да открият, че страната ни е съвсем като тяхната. И така, връщат се след това в къщи и казват: „В Лондон има едно чудесно място, нарича се хотел Бъртрам. Там човек сякаш се връща сто години назад. Истинска стара Англия. А хората, които отсядат там! Хора, които никога и никъде няма да срещнете. Очарователни стари херцогини. Сервират и всякакви стари английски блюда, поднасят забележителен стар пай с говеждо месо. Никога не сте вкусвали нещо подобно, също и големи филета говеждо, овнешки бутчета, стар английски чай и чудесна английска закуска. А също така, разбира се, и всичко друго, което има в един хотел. Освен това е изключително удобен и топъл. Големи камини с дърва.“
Мистър Хъмфриз си позволи да изобрази нещо като усмивка.
— Разбирам — каза Лъском замислено. — Тези хора, тези западнали аристократи, обеднели представители на стари графски фамилии — всички те са mise en scene.