Мистър Хъмфриз кимна в знак на съгласие.
— Наистина ме учудва, че никой друг не е помислил за това. Разбира се, аз намерих хотела готов, така да се каже. Всичко, от което се нуждаеше, бе една скъпа реставрация. Всички, които идват тук, си мислят, че това е нещо, което са открили сами за себе си, че никой освен тях не го знае.
— Предполагам, че реставрацията наистина е излязла доста скъпичка? — каза Лъском.
— О, да. Мястото трябваше да изглежда от епохата на крал Едуард, но трябваше да има и модерните удобства, които в наше време приемаме за естествени. Вашите мили стари дами (ако ми позволите да ги нарека така) трябва да почувствуват, че нищо не се е изменило от началото на века, а нашите пътуващи клиенти трябва да почувствуват, че могат да бъдат обградени от една стара епоха и все пак да имат това, което са свикнали да имат у дома си и без което действително не биха могли да минат.
— Понякога сигурно е малко трудно? — предположи Лъском.
— Всъщност не. Вземете например централното отопление. Американците искат — бих казал имат нужда да е поне с пет градуса повече, отколкото са свикнали англичаните. Всъщност ние имаме два вида доста различаващи се спални. Англичаните слагаме в едните, а американците — в другите. Всички стаи изглеждат еднакви, но са пълни с различия — електрически самобръсначки и душове, както и вани в някои от баните, а поискате ли американска закуска — имате я: корнфлейкс, изстуден портокалов сок и т.н. или, ако предпочитате, можете да получите английска закуска.
— Бекон и яйца?
— Точно така, но и много повече от това, ако пожелаете: пушена риба, бъбреци и бекон, студена яребица, Йоркска шунка, Оксфордски мармалад.
— Трябва да запомня всичко за утре сутринта. Не получавам вече тези неща у дома.
Хъмфриз се усмихна.
— Повечето господа искат само бекон и яйца. Те… ъ-ъ-ъ… те са отвикнали да мислят за това, което е имало някога.
— Да, да… Спомням си, когато бях дете… Бюфети, пращящи от топли блюда. Да, разкошен живот беше.
— Ние се стараем да дадем на хората всичко, което пожелаят.
— Включително кейк с ядки и кифлички. Да, разбирам. На всеки според нуждите… разбирам. Съвсем по марксистки!
— Моля?
— Нищо, просто ми хрумна. Довиждане.
Полковник Лъском се обърна и взе ключа, който мис Гориндж му подаде. Появи се едно пиколо и го поведе към асансьора. На минаване той видя, че сега лейди Селина Хейзи седи с приятелката си Джейн еди-коя си.
Глава 2
— Предполагам, че все още живеете в онова мило кътче Сейнт Мери Мийд? — питаше лейди Селина. — Такова сладко, непокварено селце. Често си мисля за него. Предполагам, че си е все същото, както едно време.
— Хм, не съвсем.
Мис Марпъл си спомни за някои промени в мястото, където живееше. Новият жилищен комплекс, пристройката към селския клуб, измененият вид на Хай Стрийт с нейните съвременни фасади на магазините.
— Предполагам, че човек трябва да приема новото — въздъхна тя.
— Прогрес — каза лейди Селина неопределено. — Макар често да ми се струва, че това не е прогрес. Всички тези умни приспособления в тоалетните в днешно време. Всички оттенъци на цветовете и прекрасни на вид, но дали някое от тях си струва? Дали наистина работи? Винаги, когато отидеш на гости у някой приятел, ще намериш някаква бележка на вратата на тоалетната: „Натисни рязко и отпусни!“, „Дръпни наляво!“, „Отпусни бързо!“. А в доброто старо време трябваше само да дръпнеш ръчката, по какъвто и да е начин, и струи вода рукваха изведнъж… А, ето и скъпия епископ на Медмънхъм — спря да говори лейди Селина, когато покрай нея мина един хубав възрастен свещеник. — Мисля, че съвсем е ослепял, но е такъв прекрасен войнствен свещеник.
Започна се малък разговор на църковни теми, който лейди Селина прекъсваше, когато видеше различни приятели и познати, като повечето от тях не бяха тези, за които ги мислеше. Тя и мис Марпъл си поговориха малко за „старото време“, въпреки че мис Марпъл бе израснала в съвсем различна среда от тази на лейди Селина и спомените им се ограничаваха най-вече до малкото години, когато лейди Селина, наскоро овдовяла и останала с много ограничени средства, беше наела малка къща в Сейнт Мери Мийд по времето, когато вторият й син служеше в близкото летище.
— При всяко идване ли отсядате тук, Джейн? Друг път не съм ви виждала?