Тя го изгледа кръвнишки.
— Какво искаш, Брам? И двамата знаем, че появата ти тук не е случайна.
Той стана, приближи до перилото и зарея поглед към плажа.
— Ако Трев се окаже толкова глупав, че да приеме шантавото ти предложение, как ще живееш без секс? Какво би сторила за малко креватни забавления?
— Да бе, тъкмо това възнамерявам да обсъдя с теб.
— На кого друг ще се довериш, ако не на мен? – подсмихна се Брам. – Забрави ли, че аз бях първият?
Джорджи не можеше да издържа повече и се завъртя към френските прозорци.
— Между другото, само от любопитство, Скут… – разнесе се гласът му зад нея, – сега, след като Трев те отряза, кой е следващият на опашката за престижната титла господин Джорджи Йорк?
Преди да се обърне, тя лепна на лицето си подигравателна усмивка.
— Колко мило от твоя страна, че сатанинската ти душа толкова се вълнува за бъдещето ми, когато собственият ти живот е такава бъркотия. – Ръката й трепереше, но тя му махна закачливо, или поне се надяваше да изглежда така, и влезе вътре. Трев тъкмо бе приключил разговора, но тя нямаше сили дори да го помоли да обмисли предложението й.
Когато стигна до Пасифик Палисейдс, нервите й бяха толкова опънати, че изпитваше почти физическа болка. Не обърна внимание на фотографа, чиято кола бе паркирана в края на двора й, и сви по тясната алея, водеща към скромно ранчо в псевдосредиземноморски стил, което можеше да се побере в басейна на предишния й дом. Джорджи не можеше да остане в къщата, където бяха живели двамата с Ланс. Беше наела това жилище, обзаведено с масивни и прекалено тежки мебели за малките стаи. Таваните бяха твърде ниски за грубите дървени греди, но на Джорджи й беше все едно и нямаше намерение да търси нещо по-подходящо.
Тя отвори прозореца на спалнята и се насили да провери гласовата си поща.
„Джорджи, видях онзи глупав таблоид и…”
Изтриване.
„Джорджи, толкова съжалявам…”
Изтриване.
„Той е копеле, хлапе, а ти си…”
Изтриване.
Приятелите й желаеха доброто – поне повечето от тях – но непресекващото им съчувствие я задушаваше. Поне веднъж, за разнообразие, й се искаше тя да посъчувства на някого.
„Джорджи, обади ми се незабавно. – Деловият глас на баща й изпълни стаята. – Във „Флаш” има една снимка, която може да те разстрои. Не искам да те свари неподготвена.”
Твърде късно, татенце.
„Важно е да реагираш подходящо. Изпратих на Арън по имейла изявление, което да публикува на сайта ти, в което се казва колко си щастлива за Ланс. Сигурен съм, че знаеш…”
Джорджи натисна яростно бутона „Изтриване”. Защо поне веднъж баща й не се държеше като баща, а не като мениджър? Той направляваше кариерата й още откакто тя бе на пет години, по-малко от година след смъртта на майка й. Придружаваше я на всяко прослушване, пак той договори първите й телевизионни реклами, накара я да взема уроци по пеене и танци, които й помогнаха да получи главната роля в бродуейския римейк на „Ани” – роля, която я изведе до кастинга за Скутър Браун. За разлика от много други родители на деца звезди, баща й се постара да инвестира изгодно парите й. Благодарение на него тя можеше никога повече да не работи и при все че му беше благодарна, задето я бе осигурил финансово, би дала и последната стотинка от богатството си, за да има истински баща.
Чу гласа на Ланс и се отдръпна от телефона.
„Джорджи, аз съм – рече той тихо. – Вчера се върнахме от Филипините. Току-що научих за статията във „Флаш”… Не зная дали вече си я видяла. Аз… аз исках сам да ти го кажа, преди да го прочетеш. Джейд е бременна…”
Тя прослуша съобщението му до края. В гласа на Ланс се долавяха не само нотки на угризение, не само молба, но и гордост. Явно не беше толкова добър актьор, за да я прикрие. Той все още искаше тя да му прости, задето я бе напуснал, да прости лъжата му пред медиите, че тя не е искала деца. Ланс беше актьор и като такъв изпитваше потребност всички да го обичат, дори жената, чието сърце бе разбил. А сега искаше тя да го освободи от чувството за вина. Но Джорджи не можеше. Беше му дала всичко. Не само сърцето, не само тялото си, но и всичко, което притежаваше. И ето докъде я бе довело това.
Рухна на дивана. Беше изминала цяла година, ала нищо не се бе променило. Тя отново плачеше. Кога ще съумее да се отърси от мъката и да загърби миналото? Кога ще престане да се държи като неудачницата, за която всички я смятаха? Ако и занапред продължаваше по този начин, горчивината, разяждаща я отвътре, щеше да победи и Джорджи щеше да се превърне в жената, която не искаше да бъде. Трябваше да направи нещо – каквото и да е – което да я накара не само да изглежда, но и да се почувства победител.