— Ще дойде, Стамене, ще дойде. Срамува се детето… Баба Лалка стана, изкашля се, полуотвори вратата и извика високо, уж Олето бе някъде далече.
— Оле, ела майка.
Баба Лалка пак седна.
След малко вратата се отвори и на прага застана като ангел небесен хубавото Оленце, облечено в бяла рокля, с руса пухкава коса, със светли детски очи, с заруменяло от срам лице.
Тя се ръкува с кмета и застана сред стаята.
— А-а — каза кметът. — Че тя хубава, вашата даскалица…
Изпъкналите му очи се отправиха към нея с вълчи поглед и по мазното му лице преминаха розови облаци.
— Бабо Лалке — каза той твърдо, като се обърна към старата. — За ваше добро — отстъпвам. Две хиляди ще ми дадете на два пъти. За половината ще почакам. А от месечната не искам. За нея ще се погодим с даскалицата…