Аз и татко се втурнахме в двора да видим щетите.
— Една умряла кокошка — каза татко.
— Три кокошки и една патица куцат — обобщих аз, след като обиколих около кокошарника. В това време се зададоха майка и Иво.
— Няколко дърва са преместени, един-два варела с жито са съборена — каза майка. — Какво му стана на това животно? — допълни с риторичен въпрос тя.
— Татко, виж кучето — каза Иво и посочи към гаража. Тримата погледнахме към него, а то се беше свило в къщурката си пред гаража и скимтеше уплашено.
После отидохме и при Порки, който вече се беше прибрал в кочината си. Той лежеше спокойно, даже бих казал почти обездвижено, а по цялата му козина имаше мръсна пот и драскотини. Вратата на кочината беше разбита.
— Може да е някакъв бяс. Трябва да извикаме Гори Ветеринаря да го прегледа — завърши татко.
Но не го извикахме. Поне не веднага, а чак подир следващия пристъп. Два дена по-късно, на седемнадесети юни, цялото това зрелище се повтори. Тогава отново с гръм и трясък шопарът разби кочината си, влетя в двора и завилня като ураган. Дяволските стонове отново заглушиха всичко наоколо, а някъде между тях се чуваха и параноичните ревове на останалите животни. Порки бушуваше около половин час, след което спря рязко и пое с бавни крачки към кочината си.
Гори Ветеринарят дойде, прегледа го и ни рече следното:
— Поне според мен всичко е наред. Не откривам нищо. Това не може да е бяс, защото бясът не е на пристъпи, а е непрекъснато състояние. А в моята практика досега не съм срещал един или друг вид шизофрения при животните.
Все пак го ваксинира срещу бяс. Каза, че ще се консултира с някой ветеринар от града и ще ни се обади.
Гори ни звънна след два дена и ни съобщи, че никой от неговите колеги не се е сблъсквал с нещо подобно.
В периода от деветнадесети до тридесети юни пристъпите на Порки се повтаряха през два до три дена и траеха от петнадесет до тридесет минути. Тук обаче те се ограничаваха само до размерите на кочината, защото след втория пристъп татко и чичо направиха много здрава дървена врата, която залостиха с желязно мандало. След всяко буйстване на шопара проверявахме вратата, която се оказа доста издръжлива и успешно се противопоставяше на силните удари.
В същия този период броихме пет такива случая. Накрая дори и не им обръщахме голямо внимание — вече бяхме свикнали с тях, все едно бяха част от ежедневието ни. Видяхме, че не са толкова опасни — просто някакви пристъпи на лудост у едно здраво залостено в кочината си животно, които минаваха бързо. За мен като че ли най-страшни бяха сатанинските звуци, защото те приличаха на злокобен рев, издаван сякаш от множество побеснели хищници. Но какво пък толкова — това бяха звуци, идващи от нашето прасе, от нашето домашно животно. Бяхме решили, че към накрая на юли Порки ще „намаже ножа“ и само трябваше да го изтърпим дотогава. Ветеринарят ни увери, че навярно няма да има проблеми ако го изядем.
Обаче на тридесети юни нещата поеха по друга посока и ние се принудихме час по-скоро да заколим прасето.
Сутринта на този ден предвещаваше, че той ще бъде студен и дъждовен. Плътни облаци се бяха спуснали над селото и образуваха гъста мъглива пелена. След малко капките дъжд започнаха да падат отгоре, давайки плод на цялата тази сива и мрачна атмосфера. През целия ден валя студен и влажен дъжд, който ту се усилваше, ту отслабваше; цялата тази обстановка бе пълен противовес на предишните слънчеви дни.
В два следобед пристъпите отново започнаха. Този път ударите по дървената врата се чуваха по-силно от преди. В това време майка беше в двора и даваше трева на кокошките, аз седях на една пейка под навеса и поправях някакъв стол, а татко и Иво се спотайваха вътре в къщата. Изведнъж се чу звук от счупване на дърво! Злокобните стонове, издавани от полудялото прасе започнаха да приближават към нас! Видях разярения Порки да излиза откъм малкото дворче и да се втурва към майка! Тя стоеше като парализирана! Аз скочих и хукнах към двора, но през това време звярът блъсна майка с такава сила, че тя отскочи на около два метра назад. Въпреки зловещия вой, издаван от шопара, чух безпомощния писък на майка, която лежеше в калта в неестествена поза. Влетях в двора и се хвърлих върху прасето тъкмо когато се готвеше да нанесе втори удар на майка ми. То се обърна, завъртя се рязко и ме отхвърли доста далеч, при което паднах безпомощен в калта. От къщата се стекоха Иво и татко, а по тях тичаха леля и чичо. Започваше ожесточена, варварска борба за оцеляване.