Когато прекосих площада, видях отец Франческо да влиза в черквата. Той се беше превил от възрастта и косата му беше бяла. Никога повече не отидох на изповед след онзи ден, в който свещеникът мастурбира по време на моя разказ за посвещаването ми в тайнството на секса, докато младият ми любовник вече лежеше мъртъв с прерязано от ръката на своя баща гърло.
Вървях бавно нагоре по хълма към гробището. Все още имах болка в дробовете при най-малкото усилие и трябваше да спирам и да почивам. Отворих широко портата и получих внезапен проблясък на паметта. Видях се да лежа на земята от външната страна пред тази отворена огромна порта преди толкова много години в деня на погребението, когато те не ме пуснаха вътре. И тогава дробовете ме боляха — разкъсвани от ридания.
Вървях покрай редиците бели камъни, ориентирах се по техните надписи и избледнели снимки на мъртвите. Всичките ме гледаха със свежи и усмихнати лица. Дали хората се бяха снимали във фотографско студио за тази цел?
Отидох направо на гроба на Бартоломео. Беше грижливо поддържан: надгробният камък беше полиран, нямаше следи от прах. Липсваха плевели, промушили се през насипания чакъл, и докато на повечето от гробовете имаше изкуствени цветя в ярки сини и червени цветове, на този бяха положени свежи цветя, подредени грижливо, очевидно тази сутрин. Чудех се, кой се е заел да се грижи за него. Бих искала да му благодаря.
Коленичих пред гроба, където лежеше моят Бартоломео. Не можех да повярвам, че беше минало толкова много време от неговата смърт. Връщането ми тук сякаш възкресяваше миналите събития и ги усещах съвсем скорошни. Опипах гравираните върху камъка име и датите на раждането и смъртта му. Ръбовете от длетото вече не бяха толкова остри след валежите на изминалите двадесет и пет зими. Зимите, които съм преживяла без него.
Разказах на Бартоломео за всичко, което се беше случило, откакто заминах. Започнах съвсем от началото и не спестих нищо. Разказах му за пътуването с автобуса до Палермо. За работата си в библиотеката. Моята квартира на улица „Уличка Бруньо". Баба Фрола и нейният магазин за хранителни стоки. Директорът, Крочифисо, Костанца и господин Риволи.
Споделих с него и за Англичанина. Бях сигурна — той не би имал нищо против, че съм успяла да намеря любовта с друг. Това нямаше нищо общо с любовта, която все още чувствах към него и винаги ще чувствам. Бях малко срамежлива в началото, разголвайки душата си пред него, но докато говорех, увереността ми растеше и аз не му спестих нищо. Разказах му как Англичанина дойде за първи път в библиотеката и колко много бях привлечена от него, как се опитвах да се боря с желанието си и колко хубаво беше когато престанах, как се чувствах като преродена, и за първи път — жена. Разказах му как се любехме, как готвехме. Описах колко смешен, див и страстен беше Англичанина. Как ме караше да правя луди неща, които не бях правила никога преди. И колко го обичам. И как той беше изчезнал. И отново съм сама. И как се опитвам да се съхраня, доколкото мога.
Спрях да говоря и си поплаках. Изведнъж си помислих, че Бартоломео не бива да ме вижда разстроена — би го притеснило. Затова спрях да плача и му разказах за пожара в апартамента ми и за престоя в болницата, и как близнаците бяха дошли, за да ме отведат у дома. Споделих как мама е застреляла Антонио Калабрезе, как близнаците са намерили щастието с Бианкамария Особуко и как Луиджи е станал милионер в Чикаго.
Беше късно, когато най-накрая спрях да говоря. Бях стояла коленичила на гроба в продължение на часове, станах и поех към вкъщи.
ШЕСТА ГЛАВА
Меките златни дни на есента станаха по-кратки и по-студени. Посивяха, слънцето отслабна, лъчите му вече не топлеха земята. Бях свикнала отново в Кастильоне; моите години в града изглеждаха отдавна затворена глава. Не изпитвах глад за градските порядки — моят живот отново бе тук.
Укрепвах все повече от чистия селски въздух и здравословната домашна храна. Бях започнала да възвръщам теглото си, което загубих след инцидента; бузите ми отново поруменяха, изглеждах някак по-млада сега. В действителност един или двама от мъжете в селото бяха изявили желание да ме ухажват, но аз отхвърлих намеренията им. Никога не бих обичала отново. Кой мъж може да се сравнява с Англичанина? Нямаше друг като него. Сега, след като знаех какво е истински мъж, как бих могла да си позволя някой по-незначителен? Не можех.
Все още мечтаех за Англичанина. Очаквах нощите, когато можех да се оттегля от суетнята на фермерското всекидневие в старата ми стая, и затваряйки очи да се отдавам на сънищата. Но дори и в бляновете ми Англичанина беше неуловим. Намирах го най-накрая след преминаване през подвижни пясъци, прекосяване на пустини, преплаване на бурни морета, ходене в продължение на километри под изгарящото слънце, но когато пристигнех в края на пътуването и с неописуема радост го намирах, достигах до него и виждах двете му ръце, протегнати за мен. Неизменно. Преди да го докосна се събуждах. След това, смазана от разочарование, исках да се върна към съня, да стигна до щастливия край, от който бях лишена. Как копнех да го докосна, да го почувствам, да го целуна, да го задържа, за да почувствам разкъсващата сърцето ми радост от нашето повторно събиране, но когато магията на съня се прекъснеше, въображението ми не беше в състояние да се изправи пред предизвикателството, а аз оставах с чувство на празнота, студ и самота.