— Емир, моля те да поемеш водителството вместо мен, тъй като аз не знам къде се намира мястото, пазещо тайната.
Емирът тръгна мълчаливо напред. Не е в намерението ми да описвам крепостта. Ще се огранича само със сведението, че укрепленията вече не бяха в отличното състояние, в което трябва да са били преди няколко години. Шавет паша не беше Осман, който преди всичко е гледал интересите на падишаха. Минахме през няколко порти и също толкова дворове. Признаците на немара се увеличиха, следователно приближавахме задната, неизползваема част на цитаделата. През целия път не срещнахме никакъв аскер — пашата добре беше уредил нещата. Пред една ниска постройка, създаваща впечатление за помещение със сводест таван, нашият водач спря.
— Хазретин, ние сме на самото място. Там долу се намира излазът на тайния проход. Пашата беше изненадан.
— Машаллах, там долу да е излазът? Не се ли заблуждаваш, емир?
— Не се заблуждавам.
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Едва ли бих го сметнал за възможно. Но щом ти го казваш, трябва да го вярвам. Какво ще правим сега?
Аз взех думата вместо великия шериф:
— Не би следвало и през ум да ни мине да пуснем враговете в подземието. Трябва да заловим Гхани, а другите да затворим в прохода. Когато изгорят малкото факли, с които разполагат, ще се озоват в пълен мрак и ще бъдат заставени безусловно да се предадат. За да бъде постигната тази цел, достатъчни са двайсет мъже. Но на първо време не е необходимо да слизат долу. Те ще чакат тук горе, докато им дам знак, понеже долу биха могли преждевременно да бъдат открити. При това положение Гхани може да се измъкне, а това би могло да е фатално за целия изход на начинанието. Защото Абадилах познава прохода много по-добре от мен. Колко лесно може да му е известен някой изход, за който само той знае, а после ще е много трудно, ако не и невъзможно да го получим отново в ръцете си.
— Но как се каниш да заловиш Гхани и да затвориш другите в прохода, като се намирате тук горе?
— Няма да останем всички горе. Емирът и аз ще слезем и ще чакаме Гхани. Двама мъже е по-лесно да останат скрити отколкото двайсет.
Пашата отстъпи крачка назад от удивление и извика със забавен ужас:
— Раббена йихфасак! (Господ да те пази!) Емир, ти искаш… искаш… искаш да се спуснеш в тая дупка и там да прекараш нощта? Това сериозно ли е от твоя страна?
— Защо не, твоя милост? — отвърна ухилено великият шериф. — Помисли за какво се касае! Ако покушението на изменниците успее, утре ще се намирам на място, където при всички случаи няма да ми е толкова добре както там долу, с уговорката, че изобщо съм жив.
— Аллах, Аллах! Той наистина си го е набил в главата! Какво ли да каже още при това положение човек! Аз млъквам, но те уверявам в името на Мохамед и всички свети халифи, че всичките съкровища на земята не биха ме накарали да сляза доброволно посред нощ в тая пуш еш шейтан (дяволска дупка).
Не се и съмнявах в това. Великият шериф във всеки случай притежаваше далеч повече кураж от дебелия почитател на ферментиралия гроздов сок. Ето защо никак не му се разсърдих, когато заяви, че щял да дочака резултата от нашето приключение не тук при нас, а в спалнята си, и ако сме намерили време, да сме пратели някой да го повика. Помолих го само още да се погрижи за достатъчен брой ремъци и въжета и да ги предаде на Омар Бен Садек и двамата хаддедихни, които накарах да тръгнат с него за тази цел. После той се отдалечи, след като ни бе пожелал едно добронамерено «Аллах йе-куп ма ’акум!» (Аллах да е с вас!), и ние останахме сами.
След кратко време Омар и двамата хаддедихни донесоха толкова много ремъци и въжета, сякаш се касаеше да пленим и вържем цяла армия. И сега беше време за великия шериф и мен да пристъпим към дело. Тъй като търпението ни вероятно щеше да бъде подложено на изпитание, си бяхме взели одеялата. Емирът също си беше донесъл. Втълпих още веднъж на останалите да не вдигат шум и в никой случай да не идват в подземието, преди да са чули изстрел от моя револвер. После запалих една факла и изблъсках вратата за сводестото помещение. Тръгнах пред емира с факлата в ръка надолу по стъпалата. Най-напред насочих крачки към затварящия камък и прегледах земята. Не открих следи, от които да заключа, че е бил отварян от последното ни пребиваване тук. После потърсихме най-отдалечения ъгъл и отстранихме криво-ляво струпания там с годините прахоляк. След това проснахме одеялата, седнахме и угасихме факлата. Вече не се нуждаехме от нея. Ако от време на време исках да видя часовника, то си имах напълненото с масло и фосфор шишенце, което носех постоянно при моите пътувания. [118]