– Едва ли е нужно да ти казвам, че и двата двора – на Миромара и на Матали – ще те наблюдават – каза Изабела. – Нямаш право и на най-малката грешка. И няма да допуснеш грешка, ако успееш да овладееш нервите си. Нервите са врагът. Победи ги или те ще победят теб. Запомни: това не е битка или неразрешим спор в парламента. Това е просто докими.
– Ясно, мамо. Просто докими – повтори Серафина, а перките ù пламнаха. – Просто церемонията, в която Алития ще обяви, че принадлежа на нашия род или ще ме убие. Просто церемонията, в която трябва да изпея песен-заклинание толкова добро, колкото тези на канта мага. Просто церемонията, в която ще дам годежната си клетва и ще се закълна някой ден да дам на кралството дъщеря. Нищо особено. Голяма работа.
В стаята настъпи неловко мълчание. Изабела първа го наруши.
– Веднъж – започна тя – и аз имах силен нервен пристъп. Случи се, когато министрите се опълчиха на решението ми по повод една важна търговска инициатива и...
Серфаина я прекъсна ядно:
– Мамо, не може ли веднъж поне да се държиш като майка? Да забравиш, че си кралица?
Изабела се усмихна тъжно.
– Не, Сера – каза тя. – Не мога.
Гласът ù, обичайно рязък, сега бе придобил печална нотка.
–Мамо, да не би нещо да не е наред? – попита Серафина, внезапно притеснена. – Какво се е случило? Матали пристигнаха ли? В безопасност ли са?
Тя знаеше, че в някои пусти области на моретата върлуват престъпни банди, които нападат пътниците. Най-лошите сред тях бяха Хищниците – за тях се знаеше, че крадат абсолютно всичко с някаква стойност. Това включваше морските пари – мокрети, бижута, оръжия и дори морските коне на пътниците.
– С Матали всичко е наред – отвърна Изабела. – Пристигнаха снощи. Тавия ги е видяла. Каза, че са добре, но са изморени. Кой не би се изморил? Дълъг е пътят от Индийския океан до Адриатическо море.
Серафина се успокои. Делегацията на Матали включваше не само престолонаследника и родителите му – императора и императрицата, но и Нийла, братовчедката на принца. Нийла беше най-добрата приятелка на Серафина и тя нямаше търпение да я види.
– Дезидерио излезе ли да ги посрещне? – попита тя.
Изабела се поколеба.
– Всъщност баща ти ги посрещна – каза тя накрая.
– Защо? Мислех, че е работа на Дез – каза Серафина объркано. Знаеше, че брат ù очаква с нетърпение посрещането на Матали. Той и Махди, принцът, бяха стари приятели.
– Изпратих Дезидерио на западната граница. С четири полка гериери – каза тя без заобикалки.
Серафина се изуми.
– Какво? – попита тя. – Кога?
– Късно снощи. По заповед на чичо ти.
Валерио, братът на Изабела, беше главнокомандващ на Миромара. Той бе вторият по власт човек в държавата след нея.
– Защо? – запита Серафина, разтревожена. В един полк имаше три хиляди гериери. Опасността край западната граница трябва да е била голяма, щом чичо ù бе изпратил толкова много войници.
– Получихме информация за ново нападение. В Акуа Бела, едно село, близо до бреговете на Сардиния – обясни Изабела.
– Колко са били отвлечени? – попита Серафина, вече уплашена от отговора.
– Повече от две хиляди.
Изабела се извърна, но не и преди Серафина да види сълзите, блеснали в очите ù.
Нападенията бяха започнали преди година. Досега бяха пострадали шест миромарски села. Никой не знаеше защо нападателите отвличат селяните и къде ги отвеждат. Не се знаеше и кой стои зад тези нападения. Хората сякаш просто изчезваха.
– Имало ли е очевидци? – зададе поредния въпрос Серафина. – Знае ли се кой го е направил?
Изабела, възвърнала самообладанието си, се обърна към нея.
– Не знаем. Боговете са ми свидетели, иска ми се да знаехме. Брат ти мисли, че са терагогите.
– Човеците? Невъзможно. Нали имаме защитни песен-заклинания срещу тях. Имаме ги, откакто е създаден морският народ, вече четири хиляди години. Не могат да ни пипнат. Никога не са могли – каза Серафина.
Настръхваше само при мисълта какво би станало, ако човеците някога откриеха как да развалят песен-заклинания. Щяха да извличат морските хора от дълбините с хиляди в грубите си мрежи. Щяха да ги продават и купуват. Щяха да ги затварят в тесни аквариуми за забавление на гогите. Числеността им щеше да се стопи като тази на тона и на треската. Нямаше създание на земята и в морето по-алчно от коварните терагоги. Дори диваците опафаги вземаха само това, което можеха да изядат. Гогите вземаха всичко.