Дж. Д. Селинджър
В навечерието на войната с ескимосите
Пет съботи поред Джини Манокс играеше сутрин тенис на кортовете в Ийст Сайд със своята съученичка Селина Граф. Джини направо смяташе Селина за най-голямата кокошка в училището на мис Бейзхор (което като че ли гъмжеше от посредствени кокошки), но наред с това не познаваше друго момиче, което като Селина да носи всеки път нови, неотваряни още кутии с топки за тенис. Май че бащата на Селина ги произвеждаше. (Една вечер на трапезата Джини описа пред цялото семейство как си представя една вечеря у Селина: безупречен камериер, който пристъпва към всеки от лявата му страна и вместо чаша доматен сок поднася кутия с топки за тенис.) Но тази работа, дето всеки път след тениса оставяше Селина пред дома й, а после се натапяше да плаща цялата сума за таксито, започваше да я нервира. В края на краищата нали Селина даде идеята да се прибират от кортовете с такси, а не с автобуса? На петата събота обаче, когато таксито свърна по Йорк Авеню, Джини не се стърпя повече.
— Ей, Селина…
— Какво? — обади се Селина, която в този момент търсеше нещо опипом по пода на таксито. — Не мога да си намеря калъфката на ракетата — изпъшка тя.
— Че нали я сложи в джоба си — каза Джини. — Ей слушай…
— Боже мой, щях да умра, ако не ми беше казала.
— Слушай — продължи Джини, която никак не се нуждаеше от благодарностите на Селина.
— Какво има?
Джини реши да й каже всичко направо. Таксито вече наближаваше Селинината улица.
— Нямам намерение и днес да се натапям да плащам цялата сума за таксито — каза тя. — Да не мислиш, че съм милионерка?
В първия миг Селина изглеждаше изненадана, а после — обидена.
— Че аз не си ли плащам половината? — попита тя най-наивно.
— Не — отсече Джини. — Ти плати половината само първата събота. Това беше още в началото на миналия месец. След това нищо не си плащала. Не съм циция, но, да ти кажа право, живея с петдесет и четири долара на седмица. И от тях трябва да…
— Но аз пък нося топките, нали? — каза Селина, което беше доста неприятно.
Понякога на Джини й идеше да убие Селина.
— Да, ама нали баща ти ги прави — отвърна тя. — Те не ти струват нищо. А аз всеки път трябва да плащам…
— Добре де, добре! — викна Селина с тон, който показваше, че въпросът е приключен. Тя затършува с досада из джобовете на палтото си. — Имам само трийсет и пет цента — каза тя студено. — Това стига ли ти?
— Не. Съжалявам, но ми дължиш долар и шейсет и пет. Водила съм сметка за всяко…
— Тогава ще трябва да се кача горе и да взема от майка си. Не можеш ли да почакаш само до понеделник? Ще ти ги донеса в училище, щом мислиш, че ще забогатееш с тях.
При такова държание не можеше да има милост.
— Не — отвърна Джини. — Тази вечер съм на кино. Трябват ми.
Изпълнени с взаимна неприязън, двете момичета си обърнаха гръб и се загледаха мълчаливо навън, докато колата не спря пред Селинини. Селина, която седеше откъм страната на тротоара, слезе. Оставяйки едва отворена вратата, тя се отправи с твърда крачка, наперена като холивудска звезда, към входа на блока. Цяла почервеняла, Джини плати на шофьора. После събра нещата си за тенис — ракетата, пешкира, шапката против слънце — и последва Селина. Петнадесетгодишната Джини беше висока цели пет фута и девет инча и както влезе в стълбището, пристъпвайки плахо-плахо на гуменките си (41 номер), съвсем имаше вид на непохватна новачка. Това накара Селина да се извърне и да се загледа в светлинния сигнал на асансьора.
— С този път ми дължиш долар и деветдесет — каза Джини и тръгна към асансьора.
Селина се обърна.
— За твое сведение трябва да ти кажа, че майка ми е много болна — заяви тя.
— Какво й е?
— Има пневмония и ако мислиш, че ми е много приятно да я безпокоя за някакви си пари… — Селина произнесе това изречение с най-големия възможен апломб.
„Сведението“, независимо доколко беше вярно, постресна мъничко Джини, но не дотам, че да изпадне в излишна сантименталност.
— Аз не съм ги дала на нея — каза тя и влезе след Селина в асансьора.
След като Селина позвъни на вратата на апартамента, посрещна ги — или по-точно само им открехна вратата — чернокожа прислужница, с която Селина, изглежда, не разговаряше. Джини остави нещата си на един стол в преддверието и последва Селина. В дневната Селина се обърна към нея и каза:
— Имаш ли нещо против да ме почакаш тук? Може би ще трябва тепърва да събуждам майка ми и прочие.
— Добре — отвърна Джини и се тръшна на дивана.
— Никога не съм допускала, че можеш да бъдеш толкова дребнава за каквото и да било — каза Селина, достатъчно ядосана, за да употреби думата „дребнава“, но не достатъчно смела, за да наблегне на нея.