— Де да знам? Кажи-речи трийсет и седем месеца. — Той стана и отиде до прозореца. Погледна надолу към улицата. — Погледнете ги — каза той. — Какви кретени!
— Кои?
— Знам ли? Всички.
— Пръстът ви ще започне да кърви повече, ако държите ръката си така надолу — каза Джини.
Той се вслуша в думите й. Стъпи с левия крак на прозоречния перваз и положи ранената ръка на бедрото си, в хоризонтално положение. После пак се загледа към улицата.
— Всички тия отиват да се явят пред наборна комисия — каза той. — Този път ще воюваме с ескимосите. Известно ли ти е това?
— С кого?
— С ескимосите… Отвори си ушите, за бога!
— Защо с ескимосите?
— Знам ли защо? Мамка му, ако знам. Този път ще събират старчоците. Всички, дето са по на шейсет. Който няма шейсет, не го приемат. Само искат да им съкратят живота… Много важно.
— Във всеки случай вас няма да ви вземат — каза Джини, като искаше само да констатира факта, но още преди да бе изрекла това, разбра, че се изрази зле.
— Знам — отвърна той незабавно и свали крак от прозореца. После го отвори малко, изтърси си цигарата навън и се обърна с лице към Джини.
— Ей, може ли да те помоля нещо? Когато моят приятел дойде, кажи му, че ще бъда готов след две секунди. Трябва да му ударя само едно бръснене. Ще му кажеш ли?
Джини кимна.
— Искаш ли да ти изпратя Селина? Тя знае ли, че си тук?
— О, знае, разбира се — каза Джини. — Аз не бързам. Благодаря.
Братът на Селина кимна. После хвърли един последен дълъг поглед на ранения си пръст, сякаш за да се увери, че пръстът ще може да издържи обратния път до собствената му стая.
— Защо не му сложите левкопласт? Нямате ли левкопласт или нещо от тоя род?
— Не, но няма значение, не се вълнувай — каза той и излезе бавно от стаята.
След няколко секунди се върна с половината сандвич.
— Изяж го — каза той. — Ще ти хареса.
— Но никак не съм…
— Вземи го, моля ти се. Няма да се отровиш.
Джини взе сандвича.
— Е, благодаря много.
— С пилешко е — обясни той, без да сваля поглед от нея. — Купих го снощи от един деликатесен магазин.
— На вид изглежда много хубав.
— Изяж го тогава, хайде.
Джини отхапа една хапка.
— Вкусен е, нали? Джини преглътна с мъка.
— Много — отвърна тя.
Братът на Селина кимна. После заоглежда разсеяно стаята, като се почесваше по ямичката на гърдите.
— Да-а-а, май няма да е зле да се облека… Боже! Звънецът! Стой си спокойно — каза той и изчезна.
Останала сама, Джини се заоглежда, чудейки се къде да хвърли или скрие сандвича. Но чу нечии стъпки навън и прибра сандвича в джоба на палтото си.
В стаята влезе млад мъж, малко над тридесетгодишен, среден на ръст.
— Добър ден — поздрави той сърдечно.
— Добър ден.
— Да знаете къде е Франклин?
— Бръсне се. Помоли ме да ви кажа да го почакате. Ей-сегичка ще свърши.
— Тепърва се бръсне! Велики боже!
Младият мъж погледна часовника си. След това седна на едно кресло от червена дамаска, кръстоса крака и сложи длани на лицето си. След малко разтри очи с върховете на пръстите си, сякаш или страдаше от обща умора, или напоследък си бе пресилил очите.
— По-ужасна утрин в живота си не съм имал — каза той и свали ръце от лицето си. Говореше само с ларинкса, като че нямаше сили да изкара малко въздух.
— Какво се е случило? — попита Джини, поглеждайки го.
— О… Това е една много дълга история. Аз си позволявам да отегчавам само хора, които познавам поне от хиляда години. — Той отправи блуждаещ неспокоен поглед към прозорците. — Но никога вече няма да смятам, че мога дори в най-малка степен да преценявам характера на хората. Можете да го кажете от мое име на всеки.
— Но какво се е случило! — повтори Джини.
— Боже мой. Тази личност, с която вече месеци и месеци наред деля апартамента си… Не, дори не искам да говоря за него… Този писач — добави той със задоволство, спомняйки си може би любимата анатема от един роман на Хемингуей.
— Какво е направил този човек?
— Откровено казано, не ми се навлиза в подробности — отвърна младият мъж.
Той извади цигара от собствения си пакет, пренебрегвайки прозрачната кутия на масата, и я запали със запалката си.
— Реших твърдо дори да не мисля за това. Но така съм побеснял! — продължи той. — Какво да ви кажа, срещам го аз това отвратително човече от Алтона или нещо подобно, с една дума от Пенсилвания. Гледам го, явно умира от глад. И какъвто съм си добър и честен — добрият самарянин без разлика — прибирам го в моя апартамент, в това микроскопично апартаментче, където аз сам няма къде да се обърна. Запознавам го с всичките си приятели. Оставям го да мърси целия апартамент със своите отвратителни ръкописи и угарки, и репи, и какво ли не. Представям го на всички театрални постановчици в Ню Йорк. Мъкна кирливите му ризи до пералнята и обратно. И на всичко отгоре… — Тук младият мъж се прекъсна. — И за награда на цялата ми добрина и човещина — продължи той — да вземе да се измъкне от къщи рано-рано сутринта и да задигне всичко, всичко, което е успял да докопа с мръсните си гадни ръце. Да беше оставил поне една бележка. — Той се спря, дръпна от цигарата си и пусна от устата тънка струйка дим, която излезе със съскане. — Просто не ми се говори за това. Наистина не ми се говори. — Той погледна Джини. — Палтото ви е чудесно — каза той, вече станал от креслото. После се приближи до нея и попипа ревера на палтото й. — Разкошно е. За първи път след войната виждам истинска камилска вълна. Може ли да ви попитам откъде го имате?