XXXIV
Инсаров се събуди късно, с тъпа болка в главата, с чувство, както той се изрази, на безобразна слабост по цялото тяло. Но той стана.
— Рендич не дохожда ли? — беше първият му въпрос.
— Не още — отговори Елена и му подаде последния брой на „Osservatore Triestino“43, в който много се говореше за войната, за славянските земи, за княжествата.
Инсаров започна да чете; тя се зае да му приготви кафето. Някой почука на вратата.
„Рендич“ — помислиха двамата, но оня, който почука, се обади на руски: „Мога ли да вляза?“ Елена и Инсаров се спогледаха с почуда, но без да дочака отговора им, в стаята влезе контешки облечен човек с малко, остро личице и живи очички. Той цял сияеше, сякаш току-що бе спечелил много пари или беше чул много приятна новина.
Инсаров се понадигна от стола.
— Вие не ме познахте — заговори непознатият, като безцеремонно пристъпи към него и любезно се поклони на Елена. — Лупояров, спомняте, ли си, в Москва се срещнахме у Е…ви?
— Да, у Е…ви — каза Иисаров.
— Разбира се, разбира се! Моля ви да ме представите на вашата съпруга. Госпожо, аз винаги дълбоко съм уважавал Дмитрий Василевич… (той се поправи: Никанор Василевич) и съм много щастлив, че имам най-сетне честта да се запозная с вас. Представете си — продължаваше той, като се обръщаше към Инсаров, — аз едва снощи научих, че сте тук. Аз също живея в тоя хотел. Какъв град е тази Венеция — поезия и само поезия! Едно е ужасно: на всяка крачка проклети австрийци! Дотегнаха ми тези австрийци! Ах, да, чухте ли, на Дунав станало решително сражение: триста турски офицери убити, Силистра превзета, Сърбия вече се обявила за независима. Вие, разбира се, като патриот, трябва да сте във възторг? В самия мене славянската кръв също кипи! Но аз ви съветвам да бъдете по-внимателни; аз съм сигурен, че ви следят. Ужасен шпионаж има тук! Вчера ме приближава някакъв подозрителен човек и пита русин ли съм. Казах му, че съм датчании… Но вие изглеждате болен, прелюбезпи Никанор Василевич. Трябва да се полекувате; госпожо, вие трябва да полекувате вашия мъж, Аз вчера като луд съм тичал по дворци и по църкви — нали и вие сте ходили в Двореца на дожите? Какво богатство навсякъде! Особено тая голяма зала и мястото на Марипо Фалиеро; така и пише: „Decapitati pro criminibus“44. Бях и в знаменитите затвори: ето къде се възмути душата ми — аз, може би си спомняте, всякога съм обичал да се занимавам със социални въпроси и съм въставал против аристокрацията — ето къде бих завел защитниците на аристокрацията… — в тия затвори; справедливо е казал Байрон: „I stood in Venice“45; впрочем и той е бил аристократ. Аз винаги съм бил за прогреса. Младото поколение е цялото за прогреса. А какви са англо-французите? Ще видим много ли ще направят: Бустрапа и Палмерстон. Вие знаете, Палмерстон стана пръв министър, Не, каквото и да казвате, руският юмрук не е шега. Ужасен мошеник е този Бустрапа! Искате ли, аз ще ви дам „Les Chatiments“ de Victor Hugo46. Чудно е! „L’avenir — le gendarme de Dieu“47 — малко смело казано — но силно, силно. Добре е казал и княз Вяземски: „Европа повтаря: Баш-Кадък-Лар, без да сваля очи от Синоп.“ Обичам поезията. Имам: и последната книжка на Прудон, всичко имам. Не зная вие, но аз се радвам на войната; само дано не ме потърсят у нас в Русия, аз се готвя да замина за Флоренция, Рим: във Франция не може — та мисля в Испания — там жените, казват, са чудни, само беднотия и насекоми имало много. Бих отскочил до Калифорния, но нас, руснаците, нищо не ни струва, по аз обещах на един редактор да изуча в подробности въпроса за търговията в Средиземно море. Ще кажете, че предметът не е интересен, специален, но на нас са нужни, нужни са ни специалисти, стига сме философствували, сега е нужна практика, практика… Но вие сте много болен, Никанор Василевич, аз може би ви уморявам, но все пак ще поседя още малко…
И дълго още дрънка по тоя начин Лупояров, а като си отиваше, обеща да дойде пак.
Измъчен от неочакваното посещение, Инсаров легна на дивана.
— Ето — с горест промълви той, като погледна Елена, — ето го вашето младо поколение! Някои важничат и се докарват, а в душата си са също такива безделници като тоя господин.
Елена не възрази на мъжа си: в тоя момент нея много повече я безпокоеше слабостта на Инсаров, отколкото състоянието на цялото младо поколение в Русия… Тя седна до него и се залови да работи нещо. Той беше затворил очи и лежеше неподвижно, страшно бледен и слаб. Елена погледна рязко очертания му профил, изпънатите му ръце и внезапен страх сви сърцато й.