— Ами! — казах аз. — Ти сам разказваше как замахнали с меч срещу вас.
— Това беше тежката пехота. Наемници. Те не са хора! Даната после ги разгони, а началника им обеси на подемния мост.
— Щом никой не закача деца, от какво се страхуваш? — нетърпеливо попитах аз.
— Веднъж тук наблизо стана улична битка — мрачно каза Валерка. — Оръжейниците се сбиха с отряда на Големия Звяр. Започна бъркотия… както винаги. И шестима от барабанчиците бяха изблъскани в задънена уличка. А когато се разотидоха и прибраха ранените, тях ги намериха… До стената. Оттогава за този случай казват само това: „Беше Стената.“ Те лежаха там пронизани, и шестимата.
Помислих си за Братлето и ми стана страшно.
— И кой ги е?…
— Никой не знае. Предводителите на оръжейниците положиха клетвата на Огъня, че никой от тях не го е извършил. Тази клетва не може да се наруши… Но тогава кой?
Той ме погледна, сякаш можех да знам.
— И какво стана по-нататък?
— По-нататък… Барабанчиците се събраха в един отряд и започнаха да се въоръжават. Поискала си медальони;, като възрастните. Казаха: „Щом рискуваме като възрастни, дайте знаци и на нас.“
— Онова като орех, дето висеше на шнурче, нали? — спомних си аз.
— Да. Има обичай всеки възрастен да носи такъв медальон.
— Защо?
— Не знам. Едно време това го нямаше.
— А Стената… Далеч ли е?
— Тук.
Завихме в една сенчеста уличка. От едната й страна се извисяваха къщи с плоски покриви и редки тъмни прозорци. От другата имаше стена, изградена от шуплест пясъчник. Бе полуразрушена, по горния й край никнеха снопчета трева.
Ниска над гранитния тротоар от железни стойки висяха многоъгълни фенерчета. Шест. Бяха малки, с различна форма. Висяха в безпорядък. Жълти светли петна падаха върху пясъчника.
Нито надписи, нито барелефи, само фенерчетата. И букетчета цветя в процепите между камъните. Сухи цветя, като нашето безсмъртниче.
Нямаше и повей, но ми се стори, че фенерчетата лекичко се полюшват. Може би от нашето дишане?
— Братлето тогава също ли беше барабанчик? — шепнешком попитах аз.
— Не. Отиде при тях, когато научи за Стената… Не го гледай, че е такъв тих и послушен — той е отчаяно смел.
— Той е малък — казах аз.
Фенерчетата светеха слабо и равномерно.
— Трябва да вървим — напомни ми Валерка. Излязохме от уличката и се качихме на гърбаво мостче с каменни стълбове от двата края. На стълбовете блестяха квадратни фенери с разбити стъкла. В тях нямаше огън.
Дълбоко под мостчето ромолеше ручей с черна вода.
Валерка изведнъж каза:
— Онези, шестимата, също бяха малки…
— Да, но аз не разбирам… Кой с кого се сражава? За какво? Кой с кого е?
— Дявол знае! — избухна Валерка. — Всеки за себе си.
— А защо малките се пъхат в тая бъркотия?
— Ами така е прието. Първоначално заедно с бащите си, после… Сега барабанчиците и факлоносците си имат свой план.
— Какъв?
— Ще ти разкажа… чакай!
Срещу нас в редица идваха трима души, облечени в малиненочервени мундири с медни нагръдници. Двама носеха плоски каски, подобни на тасчето на Дон Кихот, третият имаше широкопола шапка като на мускетар. Навярно беше офицер.
— Гвардейци — промърмори Валерка. — Патрул. Нищо, да вървим.
Когато между нас останаха не повече от пет крачки, гвардейците спряха. Офицерът докосна шапката си със стисната в юмрук ръкавица. Видях бодливите му мустаци и плувналите в тлъстина очи. И забелязах, че към ботуша му е привързан широк метален нож — такъв, какъвто имаше Валерка.
— О, Светлия Рицар, Младия Тръбач, Спасителя на Града! — почтително произнесе командирът на гвардейците. — И неговият доблестен млад приятел, чието звание не ни е известно…
— Колко много думи! — недоверчиво каза Валерка. — Какво искате?
Леко наведен, офицерът мазно каза:
— Чухме звук на барабани. Бихме искали да знаем къде е вашият малък храбър брат и неговите приятели?
— Вас какво ви засяга? Всеки може да ходи където си иска.
— Разбира се, Светъл Рицарю, такъв е законът. Но в това смутно време…
— Не го размътвайте още повече! — рязко го прекъсна Валерка. — Оставете ни да минем.
— Разбира се, Светъл Рицарю. Но ние бихме искали да ви придружим… До нашата казарма.
— А ние не бихме искали! — високо каза Валерка.
Направи движение, като че ли искаше да се наведе и да извади ножа си. И си спомни, че него го няма. Бързо погледна към мен.
— Вие сте храбри рицари, вие сте мъже… — неопределено каза офицерът и сложи ръка върху дръжката на тежката си армейска шпага.