Валерка въздъхна:
— Всички казват: „От написаното не можеш да се скриеш.“ И мъдрият Канцлер ни учи да живеем така, както повеляват Книгите.
— Но защо?
— Ама слушай — съвсем по детски каза Валерка. — Аз още не съм голям, не разбирам много неща. Всичко това се е случило без мен.
Разказа ми го Звездния Майстор от Северната кула, той е мой приятел… Знае всичко.
Спомних си шестте фенерчета от Стената…
— Щом всичко е известно предварително, значи са знаели и за онези барабанчици? Знаели са, че ще ги убият?
Валерка трепна. Очите му станаха големи и потъмняха.
— Не знам, не съм мислил — тихо каза той. — Но… сигурно там не е написано за всеки, а само за големите събития.
— Нима Стената е малко събитие?
Валерка бавно наведе глава.
После се отблъсна от перилата и тръгна към кулата. И без да се обръща, каза:
— Всичко беше толкова просто, докато бях тръбач…
Дожаля ми за него. И за да го отвлека от тъжните мисли, аз тръгнах след него и попитах:
— А защо онзи офицер те наричаше така — Светъл Рицар, Спасител?
Валерка не се обърна, но аз почувствувах, че се е усмихнал.
— Помниш ли, аз ти разправях… как затръбих, когато мечоносците нахлуха в кулата. Успял съм да предупредя нашите и те се строили в бойни триъгълници. А когато се строяваха така, никой не можеше да ги победи. И тогава станало същото: първо се защищавали, после минали в атака и изгонили врага от крепостта.
— Значи ти си спасил Града?
— Така казват.
— Излиза, че си знаменитост?
— Де да имаше някаква полза…
11.
Отново площад. Много равен, покрит с шестоъгълни плочи. Заобиколен не от къщи, а от дървета с възлести дънери, в короните на които светеха като фенерчета жълти цветчета.
В средата на площада, зад кръгла каменна ограда, блестеше голям стъклен цилиндър с прозрачни кълба върху двата края. Беше заобиколен от огромни медни колела и лостове. Цилиндърът висеше на ос, минаваща през средата му и окачена на два стълба, покрити с резба. Цялата машина беше висока колкото двуетажна къща, а самият цилиндър приличаше на огромен пясъчен часовник само че вътре вместо пясък течеше вода — тънка струйка от горното кълбо към долното. Долното бе почти пълно.
— Часовник ли е това? — попитах аз.
— Да.
— Какъв е огромен!
— Времето е сериозна работа. Това е главният полунощен часовник. Той е на двеста години и никога не греши. Строил го е Големия Звезден Майстор.
Отраженията на луната горяха непоносимо ярко върху стъклените кълба. Аз примигнах и погледнах настрани, към тъмните дървета. Пред очите ми плуваха зеленикави точки. Но въпреки това видях гвардейците.
Те стояха навсякъде, преградили проходите между дърветата. Бяха мълчаливи и неподвижни. Медните им шлемове мътно блестяха.
— Я виж! — казах аз.
Браво на Валерка — дори не трепна! Само премести трофейната си шпага от лявата ръка в дясната.
А на мен направо ми прилоша от предчувствието за беда — та те бяха цяла рота, никаква фехтовка нямаше да помогне, щяха да ни повалят и вържат. Но се опитах да кажа безгрижно:
— Ще има ли бой?
— Не тук. На този площад никой не смее да се бие. Казват, че Канцлерът спи много рядко, а прозорецът му е там — Валерка посочи някъде нагоре.
Видях тъмна кула — най-високата в града. Под корниза на острия покрив светеше един немного ярък оранжев квадрат. Сякаш над площада се бе издигнало странно четириъгълно светило.
— Там ли живее тоя ваш Канцлер?
Валерка кимна.
За миг забравих за гвардейците — разтърси ме една невероятно проста мисъл:
— Слушай! Ами че там стълбите са стръмни и високи! И ако някой път Канцлерът се подхлъзне и така отведнъж си счупи врата? Всичко се случва. Какво ще стане тогава с Ерата на Синята Вода и останалото? Всичките ви предсказания ще отидат на кино!
Валерка учудено ме погледна:
— Ами… значи няма да се подхлъзне, няма да си счупи врата. А виж, на нас сега може и да ни счупят вратовете, ако се опитаме да напуснем площада.
— Защо изобщо дойдохме тук? — ядосан попитах аз.
— Искаше ми се да ти покажа часовника.
— Намерил си време за екскурзии…
Валерка се приближи до мен тъжен, но решителен.
— Къде? — попитах объркано.
— У вас.
— Как?
— Съвсем просто е. За няколко секунди. Ще ти обясня.
— А ти можеш ли да дойдеш с мен?
— Мога.
— Ами хайде тогава!
— А Васильок?
„Ох, да ме вземат дяволите, как не помислих?!“
— Тогава защо ми го казваш? Как ще си отида без вас?