— Но кръв ще се лее…
Изведнъж почувствувах, че сега ще се разрева, както плачат децата от непоносима болка. И за да се сдържа, зашепнах:
— Защо говориш така? Нима съм ви изоставял? Нима някога съм се страхувал? Аз винаги… с вас… а ти…
Той почувствува сълзите ми, смути се, страшно се обърка. Пъхна шпагата си под мишница и с горещи пръсти ме хвана за лактите.
— Извини ме. Хайде, моля те. Просто трябваше да ти го кажа, за всеки случай.
— Братлето никога нямаше да го каже! То е по-умно от теб.
— Разбира се — бързо и искрено се съгласи Валерка.
Аз се усмихнах.
Той също.
— Добре — казах аз. — Все някак ще се измъкнем.
Гвардейците стояха между дърветата, неподвижни като идоли. Но в неподвижността им имаше нагла увереност.
— Слушай, а как можех да си отида? — попитах аз. — Само не мисли, че… Просто ми е интересно.
Валерка кимна:
— Това е най-лекият преход. В нощта на голямото пълнолуние приливът е най-силен. Океанът се стоварва върху брега с цялата си тежест и се получава тласък… Не мога да ти го обясня точно. Това ми го разказа нашият Звезден Майстор, но аз не го разбрах напълно. Общо взето, планетата леко помръдва и едва забележимо се отмества от орбитата си. И в пространството, и във времето. И нашето пространство като че ли се сблъсква с другите… Виждаш ли лунните лъчи?
Аз се вгледах и чак сега различих в лунния въздух сребристи ивици, тънки като станиол. Някои от тях трептяха едва забележимо.
— Трябва да застанеш в потока на трептящите лъчи и да чакаш тласъка — каза Валерка.
Разнесе се звън — не много силен, но настойчив. Разбрах, че той се чува в целия град. Медните лостове и зъбчатите колела се раздвижиха, цилиндърът се преобърна с празното кълбо надолу. За миг усетих съвсем ясно, че лежа на дървеното салче и чакам Володка. Но това усещане веднага изчезна — навярно, защото не бях в потока на трептящите лъчи.
— В такива нощи приливът е най-силен — каза Валерка.
— Такива неща у нас се наричат научна фантастика.
Валерка се засмя, но веднага помръкна и със съвсем различен глас каза:
— Фантастика ще бъде, ако успеем да си пробием път. А трябва. Васильок ни чака.
Пробихме. Предварително се наговорихме как ще действуваме, вдигнахме шпагите и тръгнахме право срещу гвардейците. Онези, които се оказаха отзад, в широка дъга тръгнаха след нас. А ние изминахме двадесетина крачки, обърнахме се и се хвърлихме срещу преследвачите — и така се хвърлихме! Въздухът шибна лицето и краката ми като с грапава кърпа. Кулите сякаш рухнаха върху нас!
Кръгът, образуван от гвардейците, беше широк. Не можеха да се нахвърлят върху нас всички наведнъж. При това онези, които сега се озоваха пред нас, бяха излезли на площада. Обичаят им забраняваше да се бият тук.
Без да спира, Валерка повали един брадат гвардеец. Аз шибнах с острието на рапирата си нечия медна броня — острието после дълго звъня като камертон. Влетяхме в сянката на дърветата, профучахме през някакви крехки храсти, минахме две галерии и една разрушена стълба, прехвърлихме се през тухлена ограда. Спряхме се едва на някакъв обрасъл с трева пущинак, където лежеше с лапите нагоре съборен от постамента каменен звяр. Звярът имаше добродушна муцуна и счупени ципести криле. Аз седнах на мраморния му корем и си поех дъх.
Ризата ми бе скъсана на рамото. Болеше ме натъртеният лакът. И като връх на всичко бях минал през коприва, а тя, проклетата, в тукашния приказен свят жилеше също като у нас.
Казах това на Валерка, а той весело отбеляза, че ако това е най-голямата неприятност, значи може да се живее. И добави:
— Затова пък почти пристигнахме.
12.
Тяхната къщичка беше долепена до развалините на нещо като огромен храм. В светлото небе чернееха разрушени арки и парчета от колони, а къщичката се таеше в сянка. Беше построена от камъни, събрани тук, в развалините. Почти се сливаше със стената на храма. Двете полукръгли прозорчета светеха като две големи очи.
„Не е много богато за един Светъл Рицар и Спасител на Града“ — помислих си аз.
Валерка почука по особен начин по скованата от груби дъски врата: един път, три пъти, още три пъти…
Нещо издрънча, вратата със стон потъна навътре. Видях Братлето — стоеше на прага и държеше в отпусната си ръка тежък, зареден арбалет. То погледна Валерка с мек упрек:
— Къде се бавихте? Аз ви чаках, чаках…
Валерка обгърна с ръка раменете му и ние мълчаливо влязохме вътре.
В малките глинени лампички, наредени край стените, гореше ярък пламък.
Валерка взе от брат си оръжието, извади от жлеба желязната стрела с топче вместо острие, натисна спусъка. Тетивата се отпусна с тежък звън, бръмченето й изпълни стаята.