После била Стената и някой от факлоносците изведнъж попитал: „А нашият ред кога ще дойде?“
В училище ги учели да слушат Книгите, но не всички момчета са добри ученици. И един ден някой за пръв път начертал на дъската ъгловатата спирала, разсечена с прав удар: старинния „Знак на преодоляното време“. Сега този знак придобил друг смисъл: „Да разбием предсказанията на Белия Кристал“. Възрастните — онези, които се досещали — само се подсмивали тъжно: нима можеш да промениш законите на Книгите?
Но много често децата не вярват на възрастните…
Научих, че съществува заговор. Дори план. Армиите винаги следват барабанчиците и факлоносците и децата бяха решили да съберат двете войски на старинната улица при крепостната врата. В стари времена тази улица се преграждала с железни решетки за защита срещу врага. Момчетата бяха намислили да проникнат във Верижната кула, където са механизмите, и да спуснат решетките, да разбият по този начин армиите на малки групи.
— И после какво? — попитах аз.
— Те няма да могат да се бият — каза Братлето. — И ние ще поискаме да дадат Клетвата на Огъня, че повече боеве няма да има.
— А ако откажат?
— Нека посмеят — мрачно каза Братлето.
И аз чух как тревожно въздъхна Валерка.
Сутринта Братлето отиде при барабанчиците, а ние с Валерка се поразходихме из Града. Беше слънчево и спокойно. Дюкяните за риба и зеленчуци бяха отворени. Жени с дълги рокли мъкнеха към реката кошници с бельо. Мустакати мъже с разноцветни ризи и мушамени шапки поправяха каменна ограда. Две мънички момиченца, облечени в карирани сукманчета, тикаха каручка, върху която имаше буренце с вода. Ние им помогнахме…
Никъде не видях гвардейци.
— Все пак какво искаше от барабанчиците оня патрул? — спомних си аз. — Да не са научили за заговора?
— Може би — мрачно каза Валерка. — Макар че не разбирам какво ги засяга. Те не би трябвало да се бъркат. А в тази авантюра с решетките не вярвам. Само едно си мисля — дано нищо не им се случи… на момчетата, на Васильок. Знаеш ли какво? Дай да потренираме малко фехтовка.
Върнахме се вкъщи. Почти целия ден, с малко почивки, прекарахме сред развалините на храма. Учех Валерка на прийомите на спортната фехтовка с нейните пестеливи и стремителни движения. Валерка много се измори, но и много неща научи.
Два пъти идва Братлето. За последен път то ни напусна привечер; изпратихме го с мълчалива тревога. Знаехме, че боят ще бъде днес.
— Защо не отидем с барабанчиците? — попитах аз.
— Ще ги чакаме при кулата. Така е по-добре.
13.
През пущинаци, през заблатените проходи под мостовете се добрахме до Верижната кула. Тя бе квадратна, двуетажна, с тъмносиви стени. Наклонена галерия със стъпала водеше към горния етаж. Изкатерихме се тичешком и се скрихме зад гранитните стълбове на навеса.
Под нас имаше пуста и немного широка улица. Нейните плоски триетажни къщи бяха съединени през двадесетина метра с порти. Всъщност това не бяха порти, а високи напречни на улицата стени, в долната част на които бяха пробити широки арки. Вече знаех, че в тези стени са се притаили тежки ръждиви решетки. Слънцето залязваше. Дълги снопове лъчи пронизваха улицата. Стените и паважът изглеждаха червеникави. И настана такава тишина, сякаш всички хора в града вече бяха загинали.
После в далечината закънтяха барабани…
… Отначало всичко вървеше според замисъла. И приличаше не толкова на започваща битка, колкото на започващо празненство.
Пъстрите редове на барабанчиците се появиха вдясно от нас. Зад тях се развяваха разноцветни знамена, червени отблясъци горяха по върховете на копията и медните шлемове.
Отляво излязоха строени в редици момчета с еднакви червени ризи — факлоносците. Беше още светло, факлите не горяха. Момчетата ги носеха на рамо, като карабини.
Стана ми страшно. Струваше ми се, че сега редиците ще се сблъскат и ще започне неудържима битка. Хвърлих поглед към Валерка. Той стоеше, обхванал с ръце раменете си, вдървен, със свити устни. Не откъсваше поглед от улицата. Явно също се страхуваше.
Но страховете ни бяха напразни. Редиците на барабанчиците и факлоносците точно като на парад преминаха една през друга. После факлоносците се обърнаха надясно, барабанчиците — наляво и всички се втурнаха към кулата. Само няколко деца останаха между армиите и отчаяно вдигнаха ръце, сякаш искаха да удържат двете войски. Армиите наистина спряха.