— Може ли да почукчукам малко?
Със скрита радост (имах повод да не работя) извадих недовършения лист и сложих нов.
— Виж, ще ти покажа как трябва…
— Знаеш ли, свикнал съм да правя всичко сам — доверително ми каза Володка. — Ще се оправя.
И наистина се оправи доста бързо (само че след това ми се наложи да сменям клавиша с буквата „И“).
На другия ден Володка се заинтересува от моята спортна шпага, която измъкна иззад гардероба.
— Истинска ли е? — попита той и очите му станаха светлозлатисти.
— Съвсем.
— И ти умееш ли да се дуелираш?
— Разбира се — гордо отговорих аз.
Съобщих му, че сме изучавали фехтовка в театралното училище, а аз освен това съм се занимавал в спортна секция. И че дори съм получил веднъж трето място в областната олимпиада.
— Лъжеш! — възторжено каза Володка.
Разбира се, това беше просто несдържаност. Но все пак реших да поставя този млад господинчо на мястото му:
— Първо, аз не лъжа. И диплома имам! И второ, господине, откъде-накъде ми говорите на „ти“? Аз съм възрастен човек.
Тоя тип седна на дивана, притисна острието на шпагата между коленете си, опря буза в дръжката и замислено се втренчи в мен:
— Че какъв възрастен си ти? Възрастните не са такива.
— А какви са?
— Ами… важни. Имат жени, деца.
— Голяма работа. Аз също скоро ще имам жена. Имам си годеница.
— А тя къде е? — подозрително попита Володка.
— В Москва, кара аспирантура — казах аз и въздъхнах, защото си спомних за Галя.
Володка помисли малко и ми съобщи, че годеницата не се смята.
— Аз имах две годеници — каза той. — Едната се влюби в мен още в детската градина, а другата съвсем скоро, през септември. Бележки ми лишеше, с печатни букви.
— Добре го даваш!… — това беше всичко, което можах да кажа.
— Може ли да потренирам с твоята шпага?
— Може, само не вдигай шум. Може според теб да не съм възрастен, но все пак трябва да работя!
Така се сприятелихме. Володка порасна, премина във втори клас, после в трети, после в четвърти. И почти всеки ден ми идваше на гости.
Дори ми беше скучно, когато заминаваше при дядо си или на лагер.
Понякога Володка пишеше на машината ми странни думи и казваше, че това са имена на планети, за които той измисля приказки. Понякога сядаше до мен и шепнешком разказваше каква картина ще нарисува, когато порасне. Това ще бъде тъжна картина: море, в средата мъничък остров, а на острова самотно куче. За да разберат всички колко лошо е да се изоставят кучета. И още една картина, която ще се казва „Момиченце на делтаплан“. Това ще бъде същото момиченце, което в първи клас му беше писало бележки с печатни букви. („Само че това не го казвай на никого, нали така?“)
Но понякога милия Володка го хващаха дяволите. Започваше да ми се присмива. Най-често тоя тип ми се подиграваше за това, че се смятам за възрастен. Заявяваше, че възрастните не събират картинки с платноходни кораби и не четат детски книжки. Не ходят с момчетата за риба и не строят мънички параходчета (сам ме подкокоросва за тези работи, пък после ми се смее!). Освен това възрастните умеят да връзват вратовръзки и не вечерят с консерви от морско зеле.
Аз се сърдех, но не знаех какво да възразя. Още повече че Галя не се върна от Москва — омъжи се там за един кандидат на науките.
И все пак рядко се карахме с Володка. През зимата заедно ходехме на ски, а през лятото се къпехме в големия вир близо до нашата къща.
Къпехме се и през онези дни, когато започва нашият разказ. Само че на мен не ми беше нито весело, нито спокойно. Володка ме гледаше в очите му потъмняваха.
— Е, какво ти е? — питаше ме той. — Защо си такъв?
— Уморен съм — отвръщах аз.
— Че нали си в отпуска?
— Преправям една пиеса, нещо не върви. Затова съм уморен.
— И преди не вървеше, но беше весел…
Аз страдах заради себе си, а той заради мен. Но какво е виновен той? „Ще му разкажа“ — реших аз. Реших и малко се успокоих.
Щом се развеселих, развесели се и Володка. Онази сутрин отново отидохме да се къпем и тен подскачаше около мен като танцуващо щъркелче. И един-два пъти се изказа нещо в смисъл, че небръснатата физиономия не е доказателство за възраст, а само признак за небрежност. Едва когато случайно срещнахме някоя си Женя Девяткина, на възраст десет години и половина, Володка се поусмири, поруменя и ме загледа с някакво опасение.
3.
Денят обещаваше да бъде слънчев, но не горещ. Къпещите се бяха малко. Володка обаче бързо смъкна панталонките и фланелката си и настойчиво ме погледна. Аз се съблякох с пъшкаме. Но щом потопих крак във водата, аз твърдо заявих, че само луд може да се къпе по това ранно време. После отидох на едно салче до брега и с удоволствие се изтегнах на сухите топли дъски.