„Не трябва!“ — отново исках да кажа аз. Но неизвестността щеше да бъде прекалено мъчителна.
А ако тайните знаци говорят за нещо страшно?
Глупости! Та Братлето е толкова малко. И ще живее още дълго, дълго. Сега Майстора ще прочете знака и ще каже, че всичко е наред…
Майстора натисна с нокът ореха и той се разтвори като старинен часовник. Вътре се мярна нещо черно, в което блестяха червени точки — като залепени с черна смола часовникарски рубинчета. Странно, нали Кристалът е бил бял… Майстора дълго ги гледа, свил вежди, а ние не смеехме да дишаме. После, притворил очи, положи пръсти върху разтворения медальон — като сляп… Поседя малко и тихо каза…
Какво каза?!
Той прошепна, без да ни гледа в очите:
— Бедничкото…
— Какво?! — извиках аз.
Главата на Майстора ситно се затресе, орехът падна на пода, затвори се и се търколи под масата.
— Там пише, че е убит днес — монотонно каза старецът.
— Каква глупост! — изсмях се аз. Но очите на Валерка прекъснаха смеха ми.
Валерка заднешком отстъпи към леглото, сякаш искаше да закрие брат си.
— Та той не е убит — каза Валерка. — Той само спи. Вижте! Той спи!…
— „Днес“ още не е свършило — тъжно възрази Майстора.
Прегърбен отиде до Братлето и повдигна влажния лист от раната. Дори отдалеч, от масата, видях големия розов оток.
Майстора наложи листото обратно.
— Черно възпаление — каза той. — След един час ще го втресе…
Той седна, сведе глава и обхвана с пръсти тила си.
Обхвана ме ужасна слабост, не можех дори да стана от табуретката. Само попитах:
— Нима нищо не може да се направи?
Майстора безмълвно поклати глава.
Валерка се сви целият, лицето му потъмня. Той повярва. А аз? Аз също. Тук си имаше свои закони.
Тук…
— Преходът! — спомних си аз. — Преходът, Валерка! Ще отидем у нас! Знаеш ли какви лекари имаме?
— Преходът е в полунощ — тихо каза Валерка. — А до полунощ той…
До полунощ Братлето ще умре! Днес! Скоро…
Стори ми се, че вече… Хвърлих се към леглото. Не, Братлето дишаше доста спокойно, но отново беше бледо и по устните му имаше белезникава коричка.
— Направете нещо… — прошепна Валерка.
— Направете нещо! — изкрещях аз на Майстора. — Не може така! Заради някакъв си орех!
Главата на Майстора отново се затресе:
— Не заради ореха… Заради предначертанието…
— Заради предр… прен… Фу! По дяволите! Слушайте, това е невъзможно!
Майстора ни гледаше със сълзящи очи, без да мига:
— Възможно е… Възможно…
— Какво е възможно?! И за себе си ли знаете кога ще умрете?
Той продължаваше да тресе глава.
— След четири години и три дни… Навярно в Деня на голямото наводнение. Океанът ще срути дигите.
— А вие знаете, че ще ги срути, и чакате като зайци! Колите се, вместо да ремонтирате дигите!
— Такова е времето… Дори Канцлера е безсилен…
— Гад е вашият Канцлер… — казах аз, — а вие…
Започвах да мразя Майстора — заради глупавото му, упорито покорство, за безпомощността му, затова, че не може да помогне на Братлето… Затова, че стените в стаята му са от същия камък, както Стената!
— Вие лъжете! Не разбирате! Ами ако още преди наводнението паднете от стълбата? Или се задавите с костилка от слива? Или тоя идиотски скелет падне и ви счупи главата? Тогава всичките ви предсказания отиват по дяволите! Всичко ще се срути като къщичка от клечки!
Той покорно кимна:
— Тогава ще се срути… Но няма да стане. Защото никой не може да разбие предначертаното. Това, което трябва да се случи, вече се е случило в бъдещето и никой няма сили да го промени.
Братлето зад мен започна да бълнува — едва чуто. Озърнах се. Валерка лежеше, отпуснал глава в краката на брат си и стискаше неговата ръчичка.
Не можех да гледам това, наведох очи. На пода, до леглото, лежеше моята рапира.
Бавно се обърнах към Майстора:
— Никой не може да разбие пред… начертаното — повторих аз дрезгаво. — Значи така. Ами ако…
Той разбра. Изправи се. Върху небръснатата му буза блестеше капка от млечния крем. И все пак не беше противен, дори беше красив, беше просто много, много стар.
— Направи това, Светъл Рицарю — тихо каза той. — Аз опитвах сам, но не съумях… Убий ме, ако можеш.
Не можех. Но сега вече ясно знаех какво ще направя.
— Валерка!
Той вдигна мокрото си от сълзи лице.
— Няма нищо — казах аз. — Не мисли, че всичко е… Не си ме повикал напразно. Има време до полунощ!
И вдигнах рапирата.
Той ме гледаше с надежда. Нито преди, нито след това бях виждал някъде очи, пълни с толкова отчаяна надежда.
15.
Вървях по прашните, сиви улици, без да откъсвам поглед от най-високата кула. Там, високо над покривите, светеше оранжевият квадратен прозорец — недремещото око на Бащата на Защитника на Града и всички степи и планини до самия Океан.