— Вземете шпага — казах аз почти шепнешком. — Вземете или… как беше вашата клетва?… Кълна се в Огъня, ще ви убия невъоръжен.
— Не е голяма чест да убиеш човек, който не се защищава.
— Онези шестимата… при Стената… защищаваха ли се?
— Опомни се… — отново каза той, но изведнъж млъкна.
Неохотно се приближи до стената и откачи тънка права сабя. Хвърли куртката си на пода.
— Аз съм най-добрият фехтовач на Града — каза той без самохвалство и дори като че ли с тъга.
— Чудесно.
Той замахна със сабята и отсече няколко пискюла от завесата. Пискюлите меко тупнаха на пода.
— Като на кино — казах аз.
— Не разбирам.
— Естествено.
— На колко години сте, Рицарю?
— На дванадесет.
— Не е вярно.
— Вярно е. Аз винаги съм бил и ще бъда на дванадесет.
— Бил си… но повече няма да бъдеш, ако не се махнеш веднага! — с неочаквана злоба възрази той.
— Няма да се махна. Ще започваме ли? Нямам време. Заради вас… умира братлето ми.
За пръв път казах така — „братле“, не с главна буква, а като за свое братче. Мигновена, режеща мъка сви сърцето ми. Какво чаках?
И нападнах Канцлера.
Той се биеше великолепно! Къде можеха да се мерят с него тромавите гвардейци! При това беше десет пъти по-силен и як. А от раната ми веднага се отлепи целебното листо, кръвта потече. По дяволите! Само да не ни попречат!
Да, Канцлера се биеше чудесно. Отначало дори помислих, че с мен е свършено. Но той ме превъзхождаше само по бързина и сила. Техниката му беше бедна и най-после в една контраатака аз силно го раних в дясната ръка.
— Нещо да е казано за това в Книгите? — попитах аз, като се стараех да си поема дъх.
Той прехвърли сабята в лявата си ръка. Аз също. Беше ми все едно.
— Можещ само да ме раниш — изсъска Канцлера. — Само да ме раниш, ясно ли ти е?
Изведнъж се беше изморил повече от мен. Бях го притиснал до стената срещу прозорците. Стоеше осветен — прегърбен, с полуотпусната сабя, и шумно дишаше с отворена уста. Беше безпомощен и не можех да го убия. Едно беше в боя и друго сега…
А Братлето? Отново си спомних напуканите му устни. И отчаяния поглед на Валерка… И отново — фенерчетата на Стената. Толкова спокойни, горящи сякаш просто така?
— Защо ти е да ме убиваш?
— За да разруша вашето подло „предначертано бъдеще“. За да живее братлето ми!
— Аз ли съм виновен? Не съм писал Книгите аз.
— Не си ги писал ти! Ти само учиш хората да живеят по тях! Нека се колят! Нека децата гинат като зайци! Едно ламаринено фенерче не е голям разход за хазната, нали, Канцлер?
Без да откъсва поглед от мен, той бавно се плъзгаше край стената — към вратата, спасителната врата!
Хвърлих се и преградих пътя му. Той се отблъсна с гръб от стената и бавно каза:
— Ти си глупак. Едно хлапе не може да промени света.
— Глупакът си ти. Нима съм сам? Аз съм един от многото. Знаеш ли колко момчета се биха днес във Верижната кула? Теб рано или късно щяха да те пречукат, Канцлер. Просто аз трябва да успея до полунощ.
— Брат ти все едно ще умре.
— Лъжеш!
— Не лъжа!
Не трябваше да го казва. За него беше по-зле. Стиснах рапирата.
Канцлера впи в мен кръглите си очи.
За миг сякаш си разменихме местата. Аз почувствувах това, което чувствуваше той. Неговият отчаян страх. Ставаше нещо непостижимо: от чужд свят бе дошъл незнаен враг, заплашваше да унищожи всичко, което досега изглеждаше толкова ясно и известно предварително. Въпреки всички закони врагът заплашваше него, Канцлера, със смърт!
Този враг трябваше да се унищожи! За да стане всичко отново стабилно и покорно на предсказанията на Белия кристал! Трябваше да бъде убит сега, в този миг!
Разбрах, че сега Канцлера ще се хвърли върху мен. И в същия миг той вдигна сабята и с един отчаян скок пресече цялата стая.
Не успях да отбия удара. Можах само да отметна тялото си встрани. Плоското острие прелетя край гърдите ми и отметнатата дясна ръка. Лявата ми китка с дръжката на рапирата беше на нивото на кръста ми. И острието беше вдигнато. Канцлера буквално се наниза на него — рапирата се заби под ребрата му и изскочи отзад между лопатките.
Пуснах дръжката и отскочих. Канцлера се изправи, леко се огъна назад. И погледна някъде встрани от мен с невероятно спокойни очи. Не изпусна оръжието си. Здраво стискаше ефеса, острият връх на сабята сочеше напред и потрепваше, сякаш търсеше цел.
От страх, че съм останал без оръжие, не можех да мисля за друго. Вкопчих се с две ръце в рапирата си и отчаяно я дръпнах. Тя се изтръгна и аз отлетях към вратата. Канцлера постоя още секунда и без да сгъва колене, падна по очи. Изтрака като дърво.