Изглежда бе умрял мигновено. Може би дори преди да падне. Но отначало не разбрах това. Стоях, гледах Канцлера, виждах мършавия му гръб, осветен от струящата през прозореца ивица лунна светлина. Върху бялата риза имаше малка дупка с разкъсани краища. Около нея набъбваше тъмно петно, но дупката се очертаваше ясно…
Прилоша ми от страх. Затъвах в някаква каша от отчаяни мисли и страхове. И най-страшната мисъл беше: ами ако Канцлера помръдне? Какво ще правя тогава? Ръката ми нямаше да се вдигне за последен удар. А не можех да си отида, без да се убедя, че противникът ми е мъртъв. Не можех и да пипна ръката му или да го преобърна — не се решавах. Не знам колко време съм стоял така, но в един момент дойде ясното усещане, че това лежащо на пода тяло няма нищо общо с живота.
Въздъхнах с облекчение и отидох до прозореца. Намръщих се, но избърсах рапирата с пердето. После, като заобиколих Канцлера отдалеч, отидох до вратата.
Готов бях да си пробивам пътя с бой, но стълбата се оказа празна. Само долу, до изхода, стояха двама часови и непознат офицер. Той мълчаливо докосна с ръкавица шапката си.
Стори ми се, че улицата е изпълнена с ласкава топлина, сякаш луната грееше като слънце. И отново усетих дъха на копринената степна трева. Виеше ми се свят, раната силно ме болеше, едва се държах на краката си. Но изпитвах огромно облекчение. Това е…
Това е!
Може би ще има още битки и кръвопролития, наводнения и пожари, но Братлето ми ще живее. Аз скъсах проклетата верига…
Вървях и се усмихвах. Недалеч от фонтана с каменните риби чух гласа на Главния часовник. Беше полунощ.
— Това е… — отново казах аз.
И тогава ме прикова към улицата една страшна и проста мисъл: „Ами ако все пак е умряло?“
Как хукнах! Редките минувачи отскачаха, един гвардейски патрул шашардисано се озърна подир мен.
„Ами ако все пак… Братлето можеше да умре не заради предсказанието, а просто от раната!“
Нахълтах в стаята, като хлипах и се задъхвах. И първото, което видях, бяха изумените и щастливи очи на Валерка.
… После видях и всичко останало: че Братлето диша равномерно и бялата плесен е изчезнала от устните му; че Майстора е безкрайно изумен и се суети (той му правеше компрес); че медальонът е стъпкан на пода — изглежда, бяха го настъпили случайно.
Но първото бяха очите на Валерка. Това ми стигаше.
Прехапах устни, за да не заплача, и малко грубо казах:
— Залепете ми раната, Майсторе.
Майстора закима и все така щастливо суетлив се качи на табуретката, за да достигне лавицата.
— Внимавайте да не паднете, Майсторе — казах аз. — Бъдете внимателен… Винаги бъдете много внимателен…
Чувствувах, че говорех глупости, но не можех да спра, иначе щях да заплача.
— Не мислете, Майсторе, че нищо няма да ви се случи до голямото наводнение. Не се доверявайте толкова на Книгите на Белия Кристал. Че Канцлера им вярваше, и на…
Страшно ми се зави свят, изтървах рапирата. Върхът легна до краката ми, а дръжката с кръглия си гард се затъркаля по дъга — сякаш да ме затвори в окръжност, чийто радиус е острието. Бързо прекрачих тази черта…
Леглото на Майстора беше едно и той ме сложи да спя до Братлето. Чувах го как диша. Валерка седеше в краката ни и мълчеше.
Майстора угаси свещите и легна на тясната пейка до вратата.
Помня, че Луната надникна през прозореца и аз най-сетне познах нашата обикновена, земна Луна с нейните петна на морета и планини.
16.
Спах почти до обяд. Когато се събудих, слънцето блестеше върху стъклата и медните дъги на окачените по стените инструменти. Братлето седеше по турски върху масата и кърпеше с голяма игла фланелката си, пострадала от ножиците на Майстора. То срещна погледа ми и веднага се усмихна. На рамото му белееше залепено късче плат.
— Боли ли те рамото, Васильок? — попитах аз.
Братлето отново се усмихна:
— Не, не… Само пръстът ме боли, изпободох го.
То отхапа неумело конеца и обясни:
— Аз отдавна вече шия. Закърпих ти ризата. Ризата ми, изпрана от кръвта и закърпена с едри бодове, лежеше върху табуретката.
Погледнах голия си хълбок. Там имаше само зараснал розов белег, подобен на удължена буква S.
Това се казва Майстор!
Братлето започна да облича фланелката си и се намръщи: изглежда, рамото все пак го понаболяваше. После скочи от масата, приближи се, седна до ръба на леглото. Докосна внимателно белега ми, погледна ме тревожно и попита:
— Страшно ли беше?
И сякаш отново се върна миналата нощ.
— Страшно беше. Но всичко вече свърши.
— Всичко — сериозно кимна Братлето.
Тръснах глава, за да пропъдя спомена. Протегнах се и седнах. Нямаше следа от умора и болка! Мускулите ми бяха като изопнати струни!