— Без диверсии — казах весело на Володка.
Той изпръхтя, изкатери се на салчето, а аз му се изплезих и вдигнах ръце, за да скоча във водата.
— Я! — каза Володка.
— Какво?
Той докосна с мокър пръст ребрата ми:
— Това какво е?
Върху кожата ми имаше белег във вид на издължена буква S. Затворих очи и постоях няколко секунди. Отново преживях всичко, което се бе случило… или не беше се случило? Отново погледнах. Белегът си стоеше на същото място. Дори малко ме наболяваше, макар да изглеждаше стар.
— Това беше отдавна, Володка — тихо казах аз. — Когато бях на дванадесет години.
— Какво ме будалкаш? — жално попита той. — Нали завчера се къпахме и нищо ти нямаше?
— Това стана, когато бях на дванадесет години — повторих аз.
И се разсмях от мигновено пламнала радост, разсмях се съвсем като момченце. Скочих, гмурнах се и дълго плувах в зеленикавата дълбочина. После се върнах при Володка.
Той седеше, обгърнал с ръце коленете си, и въпросително ме гледаше с огромните си кехлибарени очи. За белега повече не ме попита. Заговори за друго:
— Къде беше?
Седнах до него на топлите дъски.
— Кога?
— Ами докато бях на острова. Отиде някъде и два часа никакъв те нямаше.
Гледах го мълчаливо. Той запримигва обидено — това вече беше сериозно.
— Хайде сега и ти — казах аз. — Имах една срочна работа. Ще ти разкажа.
Той кимна, посегна към една захвърлена, изгоряла кибритена клечка и започна да драска с нея по дъските. После ме погледна изпод вежди и попита:
— А мен ще ме вземеш ли?
— Къде?
— Там… ако пак имаш срочна работа.
Леко трепнах. Володка рисуваше върху дъските ъгловатата спирала. После въздъхна, усмихна се и я разсече с решителна черта.