— Ама ти си същински пенсионер — сърдито каза Володка.
— А ти не забравяй, че вече съм почти стар. Кръстът ме боли и така нататък.
— Пак започваш — изсумтя той.
— Разбира се. Забрави ли на колко съм години?
— На дванайсет — уверено каза Володка.
— Я бягай оттук — казах аз и уморено затворих очи.
… Почти в същия миг стихна плисъкът на водата, замлъкнаха виковете на момчетата от съседното островче и шумоленето на листата. И някъде от безкрая долетяха пет ясни тръбни звука, пет чисти ноти. Познах ги веднага.
Беше сигналът на Далечните Тръбачи.
Зачаках, целият изтръпнал. Но сигналът не се повтори. Това бе просто шега на паметта.
„Не, стига! Стига съм мислил за това“ — казах аз. И отворих очи.
Растящата до самата вода топола бе протегнала над салчето дълъг, мощен клон. Хванал се за него, Володка висеше над мен. Гледаше ме хитро. Петите му заплашително мърдаха на половин метър от корема ми.
— Я без шеги! — предупредих го аз.
Володка се разсмя и размаха мършавите си крака. Кожата на гърдите му се бе обтегнала силно и през нея ясно изпъкваха тъничките ребра. Струваше ми се, че ако някой чукне по тях, Володка ще зазвънти като ксилофон.
— Не дете, а шведска стена — казах аз. — Не те ли хранят вкъщи?
— Ами… — неопределено отвърна Володка. Местейки ръце като маймуна, той се добра почти до края на клона и отпусна пръсти.
Когато тоя пират се пльосна във водата до сала, всички пръски полетяха право върху мен! Аз изревах и изпълзях на другия край.
— Друг път да не ме наричаш дете — каза Володка.
— Хулиган — заявих аз.
„Хулиганът“ радостно се ухили, после каза примирително:
— Добре де, печи се. Аз пък ще доплувам до островчето, при момчетата.
— Давай — съгласих се аз.
Около островчето водата стигаше не повече от раменете на Володка — не се страхувах за него.
Отново се изтегнах и затворих очи. Слънцето вече се бе издигнало високо и здравата приличаше. Помислих си, че сега ще има да лежа дълго, дълго, без изобщо да мърдам. И като че ли задрямах.
… Някой стъпи на салчето. То се залюля, водата под него заплиска. Някой с леки стъпки се приближи и застана до мен. Лениво обърнах глава. Сигурен бях, че ще видя мокрите мургави крака на Володка, облепени с водорасли. Но не Володка стоеше на салчето. Видях крака, облечени с нещо като черна кожа или мушама. Към единия беше привързан с каишки широк нож с плоска, също черна кания и с костена гравирана дръжка.
Кой беше това? Аквалангист? В нашето плитко езерце?
Вдигнах очи.
Над мен, облечен в странен кожен костюм с рицарски налакътник ада лявата ръка, стоеше Валерка.
4.
Веднага разбрах, че това е той. Не някой, който прилича на него, а именно той — несъществуващият Валерка, когото само веднъж бях виждал в странния сън-приказка за несъществуващия град Северо-Подолск.
И макар че до този момент не можех да си припомня ясно лицето му, сега го познах веднага: със същия косо подстриган перчем, тревожните вежди, зеленикавокафяви очи — внимателни и, кой знае защо, малко тревожни, кафява бенка над остра брадичка…
— Това си ти… — прошепнах аз.
Той наведе глава и бавно, тихо каза:
— Нямаше при кого друг да отида. Не се сърди, че ти попречих.
„Попречих…“ Господи! Радост и тревога едновременно се надигнаха в мен като вълна. Радост от това, че той е тук. Тревога — да не би този сън да се окаже кратък и мимолетен. Трескаво се озърнах. Всичко си беше както преди. Същият клон, надвиснал над салчето, същият парцалив облак в небето, същата синя, заключена будка на брега. Ето ги дрехите на Володка в тревата, а ето го там, на острова, сред онези момчета, самия Володка — плувките му се мяркат в храсталака като оранжева пеперуда.
Изглежда, този сън беше дълбок и съвсем като наяве.
Навярно този път приказката щеше да бъде дълга. Докоснах брадичката си, погледнах краката си: може би отново бях станал малко момче, както в онзи, първия сън?
Не, бях си все същият дълъг, небръснат чичко… Но Валерка беше тук!
Погледнах го. Разбирах, че не е дошъл току-така.
Той се взря в мен все така внимателно и тревожно и каза:
— Само ти можеш да помогнеш.
— Готов съм — казах аз и скочих.
Салчето се залюля, Валерка пристъпи от крак на крак, за да не падне, усмихна се и ме погледна отдолу нагоре.
Миналия път бяхме еднакви на ръст, а сега Валерка не достигаше дори до рамото ми. Но аз съвсем не се чувствувах възрастен. Напротив — беше ми неудобно от моя ръст и възраст. Но нямаше значение. Важното бе, че той е дошъл!