— Няма да се забавя — бързо каза Братлето.
Валерка премълча. Братлето го погледна загрижено, постави на камъните барабана, който изкънтя, ловко смъкна атлазената си риза и я хвърли отгоре.
Сега беше съвсем същият, както в първия ден на запознанството ни: с избелели кадифени панталони, синя фланелка с неумело закърпена дупка отстрани и стари сандали. Само едно нещо не бях виждал преди: нещо като медальон или амулет на бяло шнурче. Висеше на шията на Братлето така, както у нас момченцата носят ключа от къщи. Приличаше на кафяво, леко сплескано топче, голямо колкото слива. Беше гладко, от кост или дърво.
— Свали си знака — каза Валерка. — Инак всеки ще познае, че си от барабанчиците.
Братлето послушно смъкна медал йона и го пъхна в джобчето си. Бързо натъпка вътре шнурчето, за да не виси отвън, после каза с малко виновен глас:
— Все едно ще познаят…
— Как? — обезпокоен попита Валерка.
— Как… Ами нали се вижда. По синината ще познаят. Всички имаме такива.
То помръдна крака си. Валерка се вгледа и каза:
— Я ми подай факела.
Той с лекота вдигна Братлето, което стъпи на раменете му и посегна към факела, горящ на стълба между двете арки. Заедно с него скочи на камъните. Стана съвсем, съвсем светло. Косата на Братлето заблестя като злато, по раменете му пламнаха медночервени искри. Валерка взе факела и приседна.
— Оха-а… — тихо каза той.
Аз също приклекнах.
На левия крак на Братлето, под коляното, имаше не синина, а голямо натъртено място. От дребните драскотини на места се изцеждаха капчици кръв.
— Ама че работа… От какво ти е? — попитах аз.
— От барабана — каза Братлето и облиза устни. — От долния обръч, той нали е железен и остър.
— Защо не си направите превръзки? — упрекна го Валерка.
— Ами… все не остава кога — небрежно каза Братлето. — И вече е все едно, малко остана…
Гледах ту него, ту Валерка и не разбирах нищо. Какво оставаше малко? За какво говорят? Едно беше ясно — длъжността на барабанчика съвсем не беше празник за Братлето.
— Да те превържа ли? — попита Валерка.
— Ти пък…
Спомних си слънчевия тревен склон на Северо-Подолската крепост. Спомних си как тогава се изтърколих по него и се издрах до кръв.
— Сложи си листо от живовляк и ще ти мине — казах аз. — Помниш ли?
Братлето се усмихна — помнеше.
И ми стана толкова хубаво, че то е тук, до мен. То и Валерка. Нека има опасности. Нека съм момче. Добре помня как ме учеха на фехтовка, докато бях голям.
Валерка ми подаде факела:
— Сложи го някъде… По-внимателно.
Това беше гладка пръчка, на върха на която със смола бе залепена дълбока глинена чашка. От ръбовете й капеха горящи капки масло, които веднага ярко пламваха върху камъка.
Внимателно, за да не ми капне върху ръцете, забучих факела в един процеп между камъните.
Валерка тихо каза на Братлето:
— Казваш, че, все едно, ще ви познаят. И ходите така… без никакво оръжие?
— С арбалети.
— Арбалетът е само за един изстрел — мрачно се усмихна Валерка.
Братлето наведе глава и сви рамо.
— Вземи ножа ми.
— Дай! — радостно откликна Братлето.
Валерка откопча от крака си канията с метателния нож. Премери му я. Каишките бяха широки. Аз взех рапирата си и с върха й прободох нови дупки, но и това не помогна: върху крака на Братлето каишките, все едно, бяха хлабави.
— Дай ми го така — каза то.
Извади ножа и го пъхна под коланчето си.
— Да не се нараниш.
— Няма, ще внимавам. Е, аз тръгвам.
Валерка мълчаливо кимна. Братлето ласкаво го подържа за лакътя, сбогува се с поглед с мен и без повече да се озърта, бързо тръгна през двора на замъка. Строят на барабанчиците се разпадна, пъстрата тълпа на момчетата се събра при отсрещната стена.
— Да вървим — каза Валерка.
Минахме през галерията и сводестите врати и излязохме на улицата.
9.
Сега вече не бях спокоен. Все си мислех за Братлето и тревогата не ме оставяше.
— Може би трябва да го почакаме? Може да имат нужда от охрана — и той, и другите…
Валерка поклати глава и бавно тръгна. Последвах го.
— Барабанчиците си имат свои задължения — каза той. — Докато момчетата са заедно, никой няма да ги закачи. Виж, когато си тръгнат… Но не можеш да съпроводиш всеки, те са повече от сто.
— А кой може да ги… закачи?
Валерка сви рамене:
— Разбираш ли… Всъщност никой не би трябвало. Дори по време на бой никой не закача барабанчиците — та те са малки и нямат оръжие. Както и факлоносците. Към цеха на оръжейниците има момчета-факлоносци… Разбира се, в бъркотията на боя се случва всичко, но така, нарочно, никой няма да посегне върху тях. Това е закон. Дори воините на Даната не закачаха деца.