Повечето момчета се бяха скупчили около Миньо. Томас се помъчи да се успокои. Все пак това бе само буря. Не ставаше въпрос за скръбници, нито за побърканяци с ножове.
Вятърът бе отнесъл завивките на стареца и той се бе свил на кълбо, опрял мършави крака в брадичката си. Томас се зачуди дали да не се опитат да го вдигнат и вземат с тях, най-малкото в знак на благодарност, че ги бе предупредил за бурята. Но нещо му подсказваше, че старецът ще се бори със зъби и нокти да го оставят тук.
Езерните се бяха събрали в плътна група. Миньо посочи към града. Ако се затичат, до най-близката сграда им оставаше около половин час. Вятърът ги блъскаше на мощни пориви, облаците в небето се сгъстиха и станаха почти черни. Изглежда, градът оставаше единственият им избор.
Миньо пръв се затича. Другите го последваха и Томас изчака да заеме мястото си най-отзад, после хукна на свой ред. В главата му се въртяха отново и отново думите на стареца.
„Не отивайте. Лоши хора.”
С приближаването към града ставаше все по-трудно да го разгледат. Прахолякът във въздуха се бе превърнал в кафеникава мъгла и трябваше да се борят за всеки дъх. Прахът слепваше очите, караше ги да сълзят и от това положението само се влошаваше. Огромната сграда, към която се бяха насочили, бе само сянка зад облаците от прах и се извисяваше все по-високо и по-високо.
Вятърът хвърляше в лицата им шепи пясък, песъчинките се впиваха в кожата като остриета. От време на време донасяше и някой по-голям предмет — клон, малко животинче и безброй късчета хартия.
А след това започнаха светкавиците.
Бяха преполовили разстоянието до сградата, когато се появиха първите ярки отблясъци, последвани от тътнежи.
Падаха от небето като назъбени светещи линии и там, където се забиваха в почвата, оставяха обгорели кръгове. От неистовия шум ушите на Томас заглъхнаха и сега вече чуваше бурята сякаш отдалече.
Той продължаваше да тича, почти оглушал и заслепен. Другите около него падаха и се надигаха. Томас също се олюля и едва не изгуби равновесие. Помогна на Нют да се изправи, после на Пържитиган. Буташе ги напред и ги следваше. Въпрос само на време бе някоя от тези заслепяващи мълнии да уцели човек и да го изпепели на място. Въпреки свирепия вятър косата му се бе изправила като щръкнали иглички.
Томас искаше да крещи, да чуе гласа си, дори и само като притъпени вибрации в черепа. Но знаеше, че изпълненият с прах въздух ще го заглуши, беше ужасно трудно дори да си поема кратко и пресекливо дъх през носа. А сипещите се светкавици пееха във въздуха и разпръскваха миризма на пепел и нагорещен метал.
Небето притъмня още, прашният облак се сгъсти и Томас осъзна, че вече не е в състояние да вижда останалите. Само неколцината пред него. Трябваше час по-скоро да се доберат до най-близката сграда. Не биваше да остават дълго навън.
— И къде е дъждът? — промърмори под нос. — Каква е тази буря без дъжд?
Ослепителна светкавица раздра небето и избухна в земята пред него. Той изкрещя, но не можа да чуе вика си и стисна очи тъкмо когато внезапен изблик на енергия или въздушната вълна го захвърли настрани. Тупна по гръб и върху него се посипаха пръст и камънаци. Закашля се, изтри лицето си и се надигна. Въздухът наоколо се проясни за кратко и Томас успя да си поеме дъх.
В ушите му ечеше непрестанен звън, равномерно, пронизително бръмчене, сякаш някой го пробождаше с иглички в тъпанчетата. Вятърът се опитваше да разкъса дрехите му, мракът наоколо бе като в тъмна нощ, озаряван единствено от честите светкавици. И тогава зърна една картина — ужасен образ, който изглеждаше още по-зловещ на трепкащата светлина.
Беше Джак. Лежеше в малък кратер на земята и се държеше за коляното. Нямаше нищо под него — пищял, глезен, стъпало — всичко това бе унищожено от изблик чисто електричество от небето. От огромната зейнала рана струеше кръв и превръщаше пръста в лепкава червеникава глина. Дрехите му бяха обгорени, тялото му — покрито с черна пепел. Нямаше и помен от коса. И очните му ябълки бяха…
Томас се завъртя и тупна на земята, закашля се и внезапно повърна. Нищо не можеше да направи за Джак. Нищичко. Но нещастникът все още бе жив. Томас се засрами от мисълта, но бе доволен, че поне не чува писъците му. Не знаеше дали би могъл да ги понесе.
Някой го сграбчи за ръката и го дръпна. Миньо. Каза нещо и Томас се опита да го прочете по устните му. „Трябва да вървим. Нищо не може да се направи.”
„Джак — повтаряше си Томас. — О, божичко, Джак”.