— Господин комисар, както сигурно знаете, д-р Клайн ни помогна изключително много при…
— Платил ли си ѝ?
— Не, никой нищо не ми е плащал. — Фрида пристъпи напред и заяви със студен тон: — Тук съм като обикновен гражданин.
— И за какво, по дяволите, сте дошли?
— Дойдох да се видя с главен криминален инспектор Карлсън по чисто личен въпрос. Като приятел.
Крофорд повдигна вежди.
— Внимавай, Мал — изръмжа той. — Държа те под око. — После посочи с глава към Фиърби: — Кой е този?
— Това е моят колега Джим Фиърби — каза Фрида. — Тъкмо си тръгвахме.
— Гледайте да не ви спра.
Когато излязоха от сградата, Фиърби се обърна към Фрида.
— Мина добре, все пак.
— Мина ужасно — измърмори намусено Фрида. — Възползвах се от приятелството си с Карлсън, излъгах комисаря.
— Ако постигнем целта си — отвърна Фиърби — това няма да е от значение.
— А ако не я постигнем?
— И тогава няма да е от значение.
В този миг една жена мина покрай тях и влезе в управлението — висока, на средна възраст, с дълга кестенява коса и дълга пъстра пола. Фрида забеляза строгото ѝ, целеустремено изражение.
54
— Бих искала да се срещна с Малкълм Карлсън — каза високо и забързано жената.
— Мисля, че главен криминален инспектор Карлсън е зает в момента. Имате ли…
— Или Ивет Лонг. Или онзи другия.
— Бихте ли ми казали за какво се отнася?
— Казвам се Илейн Кериган. Отнася се за убийството на Рут Ленъкс. Има нещо, за което искам да съобщя.
Ивет седна срещу Илейн Кериган. Забеляза червените петна по обичайно бледите бузи на жената и странния блясък в очите ѝ. Очилата ѝ, които висяха на верижка около врата ѝ, бяха замазани, а косата ѝ не беше сресана.
— Казали сте на дежурния в приемната, че искате да съобщите за нещо.
— Да.
— Относно убийството на Рут Ленъкс ли?
— Точно така. Може ли чаша вода, моля?
Ивет излезе от стаята и почти се сблъска с Карлсън. Той изглеждаше ужасно и тя го докосна по лакътя.
— Добре ли сте?
— Защо да не съм?
— Просто питам. Аз съм ей там… — тя посочи с глава към стаята за разпити… — с Илейн Кериган.
— Защо?
— Все още не знам. Ще ѝ занеса чаша вода. Изглежда превъзбудена.
— Наистина ли?
— Приключихте ли с Ръсел Ленъкс?
— Налага ми се да прекъсна за около час. Няма да му навреди, ако почака и се поразтревожи. — Лицето му стана мрачно. — Има нещо, което трябва да свърша.
— Какво е то?
— Няма да ме разбереш. Ще си помислиш, че съм се побъркал. Понякога аз самият си мисля, че съм откачил.
Не ѝ оставаше нищо друго, освен да чака. Фиърби каза, че иска да се срещне с едни хора, докато е в Лондон, и отпраши с колата си, оставяйки Фрида сама със себе си. След известно колебание накрая тя направи това, което правеше винаги когато беше тревожна и несигурна и мрачни мисли изпълваха съзнанието ѝ: тръгна да се разхожда безцелно. Пое към Кингс Крос[38], криволичейки из по-малките улици, за да избегне оживения трафик, после свърна по пътя, който водеше към Камдън и това я накара отново да се замисли за къщата, в която години наред бяха живели семейство Ленъкс — сред шум, оживление и посвоему щастливи, и която сега бе празна. Ръсел беше в ареста; Тед, Джудит и Дора живееха в дома на леля си, отдалечен на десетки мили. Там поне бе чисто и подредено.
Тя зави към Риджънтс Канал. По палубите на къщите лодки, закотвени до крайбрежната алея, бяха наредени саксии с цветя и с подправки. На две-три от тях кучета се бяха излегнали на припек. На една от палубите имаше голяма клетка, от която я гледаше втренчено пъстър папагал. На някои от лодките се продаваха бананов хляб, ярко боядисани шалове, билков чай и ръчно изработени бижута от различни материали. Велосипедисти я заобикаляха, от време на време бегачи се блъскаха в нея. Лятото настъпваше. Тя го усещаше в топлия въздух, виждаше го в прозрачната светлина на деня и в сочната зеленина на разлистващите се дървета. Скоро Санди щеше да си дойде и те щяха да прекарат заедно не просто дни, а цели седмици.
Фрида си мислеше за тези неща, но някак си не можеше да ги почувства. Ясната светлина и щастливите лица на хората ѝ се струваха нереални, отдалечени, а тя принадлежеше към различен свят — свят, в който млади момичета биваха изтръгвани от семействата им и лишавани от живот от човек с усмихнато и симпатично лице. Той беше убил собствената си дъщеря, Лайла — Фрида вече беше сигурна в това — макар че ѝ се беше видял истински съкрушен от нейната липса. На близката стена с тебешир бе нарисувана огромна уста, пълна с остри зъби, и тя потръпна, въпреки топлината на следобеда.