— А вие какво отговорихте?
— Не знам. Илейн каза: "Има хубаво лице, нали? Горките деца". И още нещо в същия дух. Не си спомням какво ѝ отвърнах. Много от тези моменти ми се губят. Не знам как съм изкарал вечерта. Момчетата си бяха вкъщи, вдигаха обичайния шум, обсъждаха учебни теми, а Илейн приготви вечеря — овчарски пай. А аз слагах хапките в устата си и ги преглъщах. После влязох под душа и стоях там цяла вечност и всичко ми се струваше нереално.
— Изпитвахте ли вина?
— За какво?
— За това, че сте имали любовна връзка в продължение на десет години.
— Не.
— Въпреки че сте женен?
— Никога не съм се чувствал виновен — намръщи се той. — Бях спокоен, че Илейн и момчетата никога няма да научат. Връзката ни не причиняваше болка на никого.
— Рут чувстваше ли се виновна?
— Не знам. Никога не ми е казвала, че изпитва вина.
— Сигурен ли сте, че жена ви не знаеше?
— Щях да разбера, ако знаеше.
— А съпругът на Рут, Ръсел Ленъкс? Той знаеше ли нещо, имаше ли подозрения?
— Не.
— Рут Ленъкс ли ви каза това?
— Тя щеше да ми каже, ако той е подозирал нещо. Сигурен съм. — Но тонът му беше несигурен.
— А в онзи ден тя изглеждаше ли по-различна от обикновено?
— Не, беше си както винаги.
— Какво ще рече това?
— Спокойна. Весела. Приятна.
— И винаги ли беше спокойна, весела и приятна? Цели десет години?
— И тя като всеки човек имаше добри и лоши моменти.
— А в онази сряда тя в добър или в лош момент беше?
— Нито едното, нито другото.
— Искате да кажете, някъде по средата?
— Искам да кажа, че всичко около нея си беше нормално.
Ивет погледна към Карлсън, за да види дали той има някакви допълнителни въпроси.
— Господин Кериган — каза Карлсън. — Колкото и странно да звучи, на мен връзката ви с Рут Ленъкс ми прилича повече на брак, отколкото на любовна афера. Твърде много домашно спокойствие и сигурност. "Че чак ми става тъпо", помисли си Карлсън.
— Какво се опитвате да кажете? — попита Пол Кериган гневно, със свити юмруци.
— Не знам. — Карлсън се сети за Фрида: какво ли щеше да попита тя този мъж, който седеше отпуснато срещу тях, с превити рамене и едри, неспокойни длани. — Нали разбирате, че това променя всичко?
— В какъв смисъл?
— Не сте глупав. Рут Ленъкс е имала тайна. Много голяма тайна.
— Но никой не знаеше.
— Вие сте знаели.
— Да. Но аз не съм я убил! Ако си мислите това — вижте, кълна ви се, не съм я убил. Аз я обичах. Ние се обичахме.
— Тайните трудно се опазват — каза Карлсън.
— Ние бяхме внимателни. Никой не знаеше.
Карлсън се вгледа в тъжното, угрижено лице на Кериган.
— Възможно ли е да е възнамерявала да сложи край на връзката ви?
— Не, не е възможно.
— Значи, нищо между вас не се беше променило?
— Не. — Лицето му беше подпухнало от притеснение. — Те трябва ли да научат?
— Имате предвид съпруга ѝ? Съпругата ви? Ще видим. Но може би ще бъде трудно.
— Колко време?
— За кое?
— Колко време имам, преди да се наложи да ѝ кажа? Карлсън не отговори веднага. Без да сваля поглед от Пол Кериган, той помълча малко, а после каза замислено:
— Всяко нещо води след себе си последствия.
24
Когато Раджит Сингх отвори вратата, беше облечен с дебело черно яке.
— Има проблем е парното отопление — обясни той. — Днес ще дойде техник да отстрани повредата.
— Изобщо няма да се бавя — каза Фрида. — Дори не е нужно да си събличам палтото.
Той я поведе към всекидневната, където между столовете, дивана, масата и останалото обзавеждане цареше пълно разностилие. На стената беше окачена картина на Айфеловата кула, изработена от ярко кадифе. Той забеляза изражението ѝ.
— Докато бях студент, живеех в общежитие, което се намираше в Уест Енд[20]. Там за всичко се грижеха — къде да спиш, къде да се храниш, дори с кого да дружиш. Но сега, след като се дипломирах и записах магистратура, трябва сам да се грижа за себе си. Извадих късмет, че намерих тази квартира, ако щете вярвайте. Живея заедно с двама китайци, студенти по инженерни науки.
— Живеете на различни места — отбеляза Фрида.
— Аз ли? — възкликна Сингх. — Аз живея само тук.
— Не, имам предвид вас и останалите участници в експеримента. Шеймъс Дън, който дойде при мен, живее в Стокуел. С Дънкан Бейли се срещнах в апартамента му в Ромфорд. По-късно ще отида в Уотърлу да се срещна с Иън Ярдли.
Сингх седеше във фотьойла и е жест покани Фрида да седне на дивана. Тя предпочете да остане права, за да може да се движи из стаята. Въпреки че навън грееше слънце, в къщата беше ужасен студ.