— Че е много дълго време.
— Има и още нещо, но засега не мога да ти разкажа повече. Отивам да се срещна със съпруга.
— Той знаел ли е?
— Предполагам, че е знаел.
— Защо ми казваш всичко това?
— Мислех, че ще ти бъде интересно да научиш. Сгреших ли?
— Не знам.
— Може ли да дойда по-късно да пийнем по едно питие? Ще ти разкажа повече подробности. Ще ми е от полза да обсъдя случилото се с човек, който не участва в разследването.
Нещо в гласа му, който звучеше по-умолително от всякога, не позволи на Фрида да му откаже.
— Може би — каза тя предпазливо.
— Ще бъда у вас в седем.
— Карлсън…
— Ще ти се обадя, ако ми се наложи да закъснея.
Семейство Ленъкс се бяха настанили обратно в дома си. Килимът беше вдигнат; стените бяха измити, въпреки че петната от кръв все още се виждаха; парчетата счупено стъкло бяха изчистени, а разпилените по пода предмети бяха прибрани.
Когато Карлсън и Ивет пристигнаха, вратата им отвори жена с домакинска престилка. Отвътре се носеше аромат на печен сладкиш.
— Срещали сме се и преди — каза жената, забелязвайки изражението на Карлсън, — но сигурно сте забравили коя съм.
— Не, помня ви. — Той се сети за бебето в ластично кенгуру, за малкото момче, пребледняло от умора, което тя водеше за ръка, за малкото момиче, което возеше куклата си в количка, сякаш опитвайки се да подражава на майка си.
— Аз съм Луиз Уелър, сестрата на Рут. Бях тук в деня, когато се случи всичко. — С енергично движение тя ги покани да влязат.
— Вие тук ли живеете в момента? — попита Карлсън.
— Грижа се за семейството, доколкото мога — отвърна тя. — Все някой трябва да го направи. Няма да се случи от само себе си.
— Но вие също имате деца.
— Е, бебето, разбира се, е винаги тук. Сестрата на съпруга ми помага за другите две, когато не са на детска градина. Ситуацията е извънредна — добави жената с укор в гласа сякаш Карлсън беше забравил за това. После го огледа критично. — Предполагам, че сте дошли да се срещнете с Ръсел.
— Сигурно сте били близки със сестра си — подхвърли Карлсън.
— Защо казвате това?
— Помагате тук на семейството ѝ, въпреки че вие самата имате малки деца. Не всеки би го направил.
— Това е мой дълг. Не е трудно човек да изпълнява дълга си.
Карлсън се вгледа в нея. Усети, че тя всъщност му казва кой контролира ситуацията в къщата.
— Виждахте ли се често със сестра си?
— Ние живеем във Фулам[22]. Грижите за семейството ми запълват цялото ми време и начинът ни на живот е съвсем различен. Виждахме се, когато можем. И, разбира се, по Коледа и по Великден.
— Тя беше ли щастлива?
— Това какво общо има? Нали е била убита от взломаджия?
— Опитваме се да добием представа за живота на сестра ви. Интересува ме какви са били настроенията ѝ, отношението ѝ към различни проблеми. Какви са вашите наблюдения?
— Чувстваше се добре, живееше нормално — отвърна кратко Луиз. — При сестра ми всичко си беше наред.
— И беше щастлива в брака си?
— Нима не страдаме достатъчно? — каза тя, местейки поглед от Ивет към Карлсън. — Може би душите наоколо, за да изровите нещо гадно и непристойно?
Ивет отвори уста да каже нещо, но Карлсън ѝ хвърли мълниеносен поглед и тя се спря. Някъде в къщата бебето започна да плаче.
— Току-що го приспах. — Луиз изпусна тежка въздишка. — Ще намерите зет ми на горния етаж. Там има собствена стая.
Стаята на Ръсел Ленъкс беше нещо като миниатюрно убежище в задната част на къщата, която гледаше към двора. Карлсън и Ивет с мъка се промъкнаха вътре. Ивет се облегна на стената до плакат на Стийв Маккуин, стиснал бейзболна ръкавица. Ленъкс беше седнал зад малко чамово бюро, на което имаше компютър. На скрийнсейвъра се виждаше семейна снимка. Всички позираха край синьо море и носеха слънчеви очила. Карлсън предположи, че снимката е била направена преди няколко години, тъй като децата бяха видимо по-малки.
Преди да пристъпи към разговора, Карлсън се вгледа внимателно в Ленъкс, преценявайки състоянието му. Очевидно се владееше, беше гладко избръснат, с изгладена синя риза, без съмнение дело на Луиз.
— Как я карате? — попита Карлсън.
— Не сте ли чули? Убиха жена ми — отвърна язвително Ленъкс.
— С въпроса си изразих загриженост. Интересува ме как сте, как са децата ви.
Ленъкс отвърна с нотки на раздразнение, но без да гледа Карлсън в очите. Беше вперил поглед в килима.
— Ако наистина ви интересува, Дора се страхува да ходи на училище, Джудит плаче през цялото време, а с Тед изобщо не мога да разговарям. Той не иска да общува с мен. Но вашата загриженост не ми е нужна. Искам всичко това да приключи с някакъв резултат. — Този път вдигна поглед към Карлсън. — да не би да сте дошли да ми кажете, че в разследването има напредък?