— Значи, вашата бивша приятелка ви е разказала как е подстригвала косата на баща си?
— Исках да ви го кажа, за да видите, че не е нищо особено. Една банална история, попаднала съвсем случайно в сценария — просто се сетих за нея и я включих. Ако не беше тя, щеше да бъде някоя друга — или въобще никоя.
— Променихте ли някои подробности в нея?
— Изобщо не си спомням. — Той примигна. — Лежахме в леглото, тя галеше косата ми и каза, че е станала доста дълга и трябва малко да се подстриже. Дали искам тя да я подстриже? Тогава ми разказа как е подстригвала косата на баща си — или поне си мисля, че се отнасяше за нейния баща. Не си спомням тази подробност. Може да се е отнасяло за някого другиго. Но със сигурност говореше за това как е държала ножиците и как това я изпълвало с усещане за сила и слабост едновременно. Мисля, че се е запечатало в ума ми, защото внушаваше интимност. Въпреки че тя нито веднъж не ми подстрига косата.
— Значи, историята е била спомен, разказан от вашата бивша приятелка?
— Да.
— Агнес.
— Агнес Флинт. Защо? И с нея ли искате да говорите?
— Да, смятам да го направя.
— Аз наистина не ви разбирам. Защо това е толкова важно? Да, направихме ви на глупачка, за което съжалявам. Но защо тази история е от такова значение за вас?
— Ще ми дадете ли телефонния ѝ номер?
— Тя ще ви разкаже същото, което и аз ви разказах.
— Имейл адрес също ще свърши работа.
— Може би Хал наистина е бил прав за вас.
Фрида отвори бележника си и отвъртя капачката на писалката си.
— Ще ви го дам, ако ѝ кажете да отговаря на телефонните ми обаждания.
— Тя няма да отговаря на обажданията ви само защото някой ѝ е казал, че трябва да го направи.
Сингх въздъхна тежко, придърпа бележника и надраска мобилен телефонен номер и имейл адрес.
— Сега доволна ли сте?
— Благодаря. Искате ли да ви дам един съвет?
— Не.
— Излезте да потичате за здраве — видях маратонки в дневната ви — после си вземете душ, избръснете се, облечете си други дрехи и излезте от малкия си студен апартамент.
— Това ли е всичко?
— Като за начало.
— Мислех, че сте психотерапевт.
— Много съм ви признателна, Раджит.
— Ще предадете ли на Агнес, че съм казал…
— Не.
Джим Фиърби закуси в кафенето на бензиностанцията в съседство с хотела, в който бе прекарал нощта: малка порция корнфлейкс; чаша портокалов сок от големия пластмасов контейнер, в който смешно подскачаше нагоре-надолу пластмасов портокал; голяма чаша кафе. Той се върна в хотелската стая, за да стегне малкия си сак и да си измие зъбите, като междувременно хвърляше поглед към сутрешното предаване по телевизията. Както винаги, след тръгването му стаята изглеждаше така, все едно никой не е отсядал там.
В колата си се чувстваше като у дома си. След като я зареди с бензин, се увери, че си е взел всичко, което му трябваше: бележника си и няколко химикалки, списъка с имената с телефонни номера и адреси, прилежно написани срещу някои от тях, папката с необходимата информация, която беше подготвил предишния ден, въпросите. Той спусна стъклото и запали цигара — първата за деня, после включи навигационното устройство. Беше на разстояние от деветнайсет минути.
Сара Ингейтстоун живееше в едно село на няколко мили от Стафорд[31]. Фиърби ѝ се беше обадил два дена преди това и се бяха разбрали да се срещнат в девет и половина сутринта, след като разходи двете си кучета. Те бяха от порода "териер" — дребни и злобни създания с писклив лай, които се опитаха да захапят глезените му, докато слизаше от колата. Фиърби изпита желание да ги цапардоса с куфарчето по муцуните, но Сара Ингейтстоун го наблюдаваше от входната врата и той се насили да се усмихне, подсвирквайки им весело.
— Нищо лошо няма да ви направят — провикна се тя. — Кафе?
— С удоволствие. — Той заобиколи едното куче и се отправи към нея. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.
— За което вече съжалявам. Прочетох за вас в "Гугъл". Вие сте човекът, който освободи Джордж Конли от затвора.
— Не бих казал, че заслугата е само моя.
— И сега, когато е на свобода, ще го направи отново.
— Вижте, няма никакви доказателства, че…
— Както и да е. Влизайте и сядайте.
Те седнаха в кухнята. Сара Ингейтстоун направи нескафе, а през това време Фиърби подреди пред себе си всичко, което щеше да му трябва за разговора: бележника си с телена подвързия — същия като онзи, който беше използвал преди много години като младши репортер, снопчето листа в розовата папка, трите химикалки една до друга, въпреки че за стенографиране винаги използваше молив. Никой от тях не продума, преди тя да сложи двете керамични чаши с кафе на масата и да седне на стола срещу него. Той едва сега я огледа внимателно: сива коса, подстригана късо като на мъж, сиво-сини очи, лице, което не беше старо, но имаше дълбоки бръчки. От тревога, а не от смях, помисли си Фиърби. Дрехите ѝ бяха стари и износени, по тях се виждаха кучешки косми. Наричаха я госпожа Ингейтстоун, но по нищо не личеше в къщата да живее и господин Ингейтстоун.