— Нишката?
— Да.
— Лайла Дос. Истинското ѝ име е Лили, но никой не я нарича така.
— Благодаря. Откъде я познавате?
— "Познавах я" е по-точно казано. Бяхме съученички. Най-добри приятелки. — На лицето ѝ се появи познатата иронична усмивка. — Беше малко дива, но не беше злобна. Продължихме да се виждаме и след като тя напусна училище на шестнайсет години, но беше за кратко. Представите ни за живота бяха много различни. Аз поех по един път, а тя — е, тя изобщо не пое по никакъв път.
— Значи, нямате никаква представа къде е сега?
— Не.
— В кое училище учихте?
— Намира се до Кройдън[32]. "Джон Харди Скуул".
— Двете с нея в Кройдън ли израснахте?
— Познат ли ви е районът?
— Не.
— В място, което е в непосредствена близост до Кройдън.
— Помните ли адреса ѝ?
— Не е ли забавно? Не си спомням какво се е случило миналата седмица, но си спомням всичко от младежките си години. "Ледбъри Клоуз" № 8. Ще се опитате ли да я намерите?
— Възнамерявам да го направя.
Агнес кимна бавно с глава.
— Аз самата трябваше да я потърся. Често си мисля за нея — питам се дали е добре.
— Смятате, че може би не е?
— Когато я видях последния път, нещата при нея вървяха зле. — Фрида изчака Агнес да продължи. — Беше напуснала дома си и се бе пристрастила към наркотиците. — Тя потръпна. — Изглеждаше доста зле, отслабнала, с пъпки по челото. Нямаше постоянна работа. Не знам откъде е намирала пари да купува дрога. Може би трябваше да се погрижа за нея. Как мислите?
— Не знам.
— Тя беше в беда, виждах това съвсем ясно, а ми се искаше да избягам поне на миля далеч от нея, все едно бе заразноболна. Опитах се да я изтрия от съзнанието си. От време на време се сещам за нея и после отново се старая да я забравя. И аз съм една приятелка…
— Въпреки това сте си спомнили онази история и дори сте я разказали на друг.
— Да, дори и сега я виждам как ми я разказва, ухилена до уши.
— Как изглеждаше тя тогава?
— Дребна и слаба, с дълга тъмна коса, която все падаше пред очите ѝ, и с широка усмивка, която сякаш обхващаше цялото ѝ лице. Разкошна по особен начин. Приличаше на маймунка. Носеше ексцентрични дрехи, които си купуваше от магазини за ретро облекла. Момчетата я харесваха.
— Тя има ли семейство?
— Майка ѝ е починала, когато Лайла е била малка. Може би нещата при нея щяха да се развият по друг начин, ако майка ѝ беше жива. Баща ѝ, Лорънс, беше добър човек — много се грижеше за нея, но не успяваше да се справи с необуздания ѝ нрав дори когато тя беше още дете. Има и двама братя, Рики и Стийв, които са с няколко години по-големи от нея.
— Благодаря ти, Агнес. Ще ти се обадя, ако я открия.
— Питам се как ли живее сега. Може би вече е улегнала и е уважавана от хората. Има деца, съпруг, работа — макар че ми е трудно да си го представя. Какво бих ѝ казала, ако се срещнем?
— Това, което ти подскаже сърцето.
— Че съм я предала. Не е ли странно как миналото напомня за себе си — и то заради една глупава история, която разказах на бедния Раджит.
Фрида — напоследък не отговаряш нито на телефонните ми обаждания, нито на имейлите ми. Моля те, кажи ми, че всичко при теб е наред. Санди ххххх
33
Фрида вървеше с бавни крачки към вкъщи. Чувстваше как слънчевата топлина прониква във всяка клетка на тялото ѝ, чуваше тихото си потропване по паважа. Хора, чиито лица се сливаха в една обща маса, вървяха насреща ѝ, а после плавно се разминаваха с нея. Тя се погледна с очите на страничен наблюдател, потокът от мисли в главата ѝ сякаш принадлежеше на някого другиго. Знаеше, че е уморена след толкова нощи, прекарани в безсъние или изпълнени с кошмарни сънища.
Преди да се прибере, Фрида свърна към "Линкълнс Ин Фийлдс" — неголяма зелена площ с цъфнали дървета и току-що поникнали лалета. По обяд обикновено беше пълно с адвокати в елегантни костюми, излезли да хапнат по нещо, но сега беше тихо и безлюдно, с изключение на две млади жени, които играеха тенис на корта в далечния край. Фрида седна на тревата и облегна гърба си на величествен стар чинар с огромен ствол и петниста кора. Затвори очи и обърна лицето си към слънцето, което проникваше през листата. Може би трябваше да постъпи както ѝ предлагаше Санди и да се премести в Ню Йорк, където щеше да живее спокойно и да бъде с мъжа, когото обичаше, който я обичаше и я познаваше по-добре от всеки друг на света. Но тогава нямаше да може да седи под сянката на това красиво старо дърво и да си почива сред оживлението в сърцето на града.