Изведнъж ми хрумна, че Итинерисът може би не е толкова скапан, колкото си мислех. Нещо бе уплашило върколака, а доколкото ми бе известно, това изобщо не бе лесна работа. Дали не бяха страховити ирландски убийци на чудовища? Да, те бяха начело на списъка.
— Елодия — започнах аз, но не можах да кажа нищо повече, защото тя примигна като проклета светулка и изчезна.
Върколакът и аз потънахме в мрак. Изругах, а наблизо чух ръмжене. Няколко секунди — точно толкова, колкото да реша, че може би съм сбъркала — гората бе напълно тиха и неподвижна.
А после всичко изведнъж избухна.
Глава 2
Някъде пред мен се разнесе вик, а върколакът се разджавка. Чух шум като от кратко боричкане, последван от остро излайване… и настъпи тишина. Единственият звук бе този от собственото ми дишане.
С периферното си зрение долових някакво движение и инстинктивно пристъпих натам, като продължавах да стискам меча с насочено напред острие.
Внезапно право в лицето ми блесна светлина, много по-силна от сиянието на Елодия. Затворих очи и се препънах. Точно тогава нещо цапардоса протегнатата ми ръка. Извиках от болка, а ръката ми моментално изтръпна. Мечът на Арчър се изплъзна от пръстите ми. Втори удар подкоси краката ми отзад и внезапно отново се озовах просната по гръб.
Някакво тяло притисна гърдите ми, а две кокалести колена приковаха ръцете ми към земята. Стресна ме остро бодване под брадичката и едва се сдържах да не изскимтя.
— Каква си? — запита висок, леко писклив глас.
Предпазливо отворих очи. Фенерчето, което ме бе заслепило, сега лежеше на няколко крачки от главата ми. То хвърляше достатъчно светлина, за да видя едно приблизително дванайсетгодишно момиче, седнало на гърдите ми.
Някаква шестокласничка ми бе сритала задника? Засрамих се.
Но допирът на студения метал до врата ми веднага ми напомни, че въпросната шестокласничка има нож.
— Не съм… не съм никаква — отвърнах, като се опитвах да си движа брадата възможно най-малко.
Очите ми бързо се приспособиха към слабата светлина и забелязах, че момичето има яркочервена коса. И колкото и странно да изглежда (имайки предвид острието, опряно в гърлото ми), първата ми мисъл бе: О, боже, благодаря ти!
Вярно, че бе по-малка, отколкото очаквах, но във всички други отношения бе точно такава, каквато се очаква от една Бранник. Те бяха голямо семейство, което се състоеше само от жени (макар да допусках, че в картината някак се вписват и мъже, след като фамилията бе оцеляла повече от хилядолетие). Произхождаха от изключително могъща бяла магьосница на име Мейв Бранник и се бяха посветили на мисията да прочистят света от злото.
За нещастие аз също отговарях на определението им за зло.
— Определено си нещо — изсъска намръщено момичето и се наведе по-ниско. — Усещам го. Каквото и да е, не е човешко. Така че или ми кажи какъв изрод си точно, или ще те отворя с тоя нож и ще проверя сама!
Втренчих се в нея.
— Ти си кораво хлапе.
Намръщи се още повече.
— Търся семейство Бранник — продължих забързано. — И предполагам, че си една от тях, защото… ами заради червената коса, агресивността и прочее.
— Как се казваш? — попита тя със заповеднически тон, а бодежът под брадичката ми прерасна в болка.
— Софи Мерсер — отвърнах през стиснати зъби.
Очите й се разшириха.
— Стига бе! Няма начин! — възкликна тя с разширени очи, като ученичка в средно училище, каквато вероятно беше.
— Има — изграчих в отговор.
За секунди очевидно я обзе съмнение, защото ножът се отмести от гърлото ми. Дръпна го само с два-три сантиметра, но и толкова ми стигаше.
Претърколих се с усилие на една страна. От движението нещо в рамото ми се разтегна толкова силно, че в очите ми избиха сълзи, но поне постигнах целта си: отърсих се от кацналата върху гърдите ми Бранник.
Тя изпищя. Чух приглушено тупване — много се надявах да е било от ножа, паднал на земята. Не че губих време да проверявам. На длани и колене пропълзях до меча на Арчър. Пръстите ми се сключиха около дръжката и го придърпах към себе си.
Използвах го като лост и успях да се изправя на крака. Обърнах се към тийнейджърката, която все още седеше на земята. Тялото й бе наклонено назад, беше се подпряла с длани на земята и дишаше тежко. Вече не се опитваше да се прави на страшен и хладнокръвен воин; сега бе просто едно уплашено дете.