Мила. Е де!
Чудомир. Извинете, ваша любяща нежност, ще избирам думи по ваш вкус… Тоя бивш захаро-думен оратор по работнически събрания, тоя настоящ лъчезарен политически деец, тоя безподобен публицист, тоя доброволец в литературната критика, крив ли съм, че той сам така се нарича!… Тоя… изобщо тоя човек, създаден сякаш само да приказва, вечно да приказва… когато съм аз при него — повечето мълчи, мисли, разхожда се, пуши, пие кафе и нито ме поглежда, ако не разпитва или не слуша за тебе. (Вижда, че Мила е отишла на прозореца и се е подвесила навън.) Ако не искаш да слушаш какво говоря, не чуеш ли, че свърших!
Мила. Е?
Чудомир. Аз свърших.
Мила. Продължавай, ако искаш.
Чудомир. Христофоров ми поръча да ти кажа, че непременно тряба да се срещнете утре-други ден.
Мила (приближава). Той ми каза това отзарана на улицата. И аз току-що му изпратих писмо по пощата.
Чудомир. Нели знаеше, че ще дойда, че винаги навреме дохождам?
Мила. Като съм те виждала само когато пристигнах, преди седмица!
Чудомир. Отсъствуваше Христофоров, нямаше защо да идвам и аз. Пристигна той, ето и мене тук. Назначи ли му rendez-vous?
Мила. То се знае. И това ще бъде последната скрита среща.
Чудомир. Дали са на същото мнение дядо Васил и баба Василица?
Мила. Те мислят, че всичко се свърши още тогава, преди три години, когато снаха ми залови писмото на Христофорова от Швейцария.
Чудомир. Е, та?
Мила. Нищо. Тогава аз бях на шестнайсет години и нашите видяха работата в особна светлина. Те взеха Христофорова за човек, който иска да се забавлява, или кой знае…
Чудомир. И сега?
Мила. Сега — какво. Естествения край. Може ли нещо друго? Аз бях млада…
Чудомир. И като остаря?
Мила. Напълних деветнайсет и подбрах двайсетте.
Чудомир. Ой.
Мила. Значи, тряба да се свърши. За него е лесно. Той има партия, вестник, литература, ако щеш. Какво имам аз? Само него: от сутрин до вечер, от вечер до сутрин. Ти можеш да се смееш, ако искаш. Но това е вярно. За нищо друго не мисля, нищо друго не искам…
Чудомир. Кажи му това, когато се срещнете, тъкмо тъй, както го каза мене.
Мила. Затворили са ме в оня див край! Занесох цял ковчег книги оттук — изчетох ги; каквото имаше българско и руско в градското читалище там — изчетох го… Като си помисля колко и какво четох! Мога да кажа: от библията до Дарвина. Защото четох библията два пъти: еднаж на български и други път на френски. На френски — можеш ли си представи търпение — от кора до кора. И „Произхождението на видовете“, която баща ми получи като премия към едно медицинско списание…
Чудомир. Дето дири само рецепти против ревматизма, когато не приказва за корена си…
Мила. Сега той и майка ми имаха и по-друга грижа: те ту ме пращаха в Русия, при по-младия брат, ту ми избираха мъж.
Чудомир. В Русия — да не правят и тебе лекарка? Тогава вече, с брата си, двама лекари, непременно ще изцерите ревматизма… разбира се, доколкото той не е в корена!
Мила. Не ми е за шеги. Не знаеш колко бях угнетена. Отдавна исках да дойда в София, но родителите не ме пущаха. Може би не им се искаше да останат съвсем сами, а може би и нещо друго. Имаше там един… който не ме оставяше да се покажа на прозореца. Той все на отсрещното кафене стоеше и дебнеше да ми се поклони и усмихне. Нашите забелязваха това — и много често го канеха в къщи.
Чудомир. О!
Мила. Той дойде преди месец тук.
Чудомир. В София?
Мила. Да.
Чудомир. Кой е, какъв е?
Мила. Кой и какъв ще бъде, когато майка ми може да хареса само богат зет… Та и баща ми.
Чудомир. Вие сте достатъчно богати.
Мила. Какво от туй?
Чудомир. Е, да, и зетя донегде ще крепи корена…
Мила (се смее). И ще цери ревматизма. Защото е лекар.
Чудомир. Но кой?
Мила. Отгадай. Той дойде тук да се запознаел с нещо ново в някоя болница, по очните болести. Дано поне тогава някой сляп пациент се сбърка да отиде при него…
Чудомир. Кой ще бъде!
Мила. Аз казах на нашите, че искам да дойда в София — и тоя път те с охота ме пуснаха. Дали помислиха, че хуквам подир него? Или може би — защото Христофоров пристигна там по агитация! (Смее се.) Знаеш ли? Аз спечелих на Христофорова един избирател, нашия слуга…