Чудомир. Кажи най-после кой е тоя доктор?
Мила. Мъчно ли е да отгатнеш? Един братовчед — втори, — който навярно смята да купи позволение от владиката…
Чудомир. Ба, възможно ли е? (Силно.) Д-р Васко!
Мила. Да.
Чудомир. Д-р Васко… А че той е глупав като обущата ми! Пардон, като ония, които скъсах, защото тия — те са умни, те са на Христофорова. Какво ги гледаш, още не си станала негова жена, за да ти се свиждат. Измъкнах ги от къщи на другия ден след заминаването му. Трябаше да се явя по-приличен на едно място… Сега ме е срам да ги върна.
Мила. Добре, че се отплесна, инак…
Чудомир. Но тоя Васко!
Мила. То е само смешно.
Чудомир. Смешно? Любезна госпожице, смея да се похваля с чувство по-деликатно от вашето. Домогването на д-ра Васка, поддържано от вашите почтени родители, за някакви двесте хиляди лева, па нека бъдат и два милиона, някак си понижава вашата цена. Това primo. Secundo — то отместя г-на Христофорова на много унизителна позиция: да съперничи с един Васко… въсеница… какавида… шушка… нищо!
Мила (наивно). Остава да ме увериш, че говориш това сериозно. Но аз ще поискам от Христофорова да направи предложение. Тогава всички ще се отнесат към него по-иначе. То мина, миналото.
Чудомир. Дали е момент — веднага след изборите? Знаеш ли нещо от станалите разпри между бъдещите шурей и зет?
Мила. Нито искам да зная! Какво общо между моята любов и техните партизански ежби? Ако нашите рекат да ми налагат своето, аз зная пътя.
Чудомир. И то ще бъде по мой вкус и за Христофорова чест. Желая всичко неприятно за моите роднини и всичко достойно за моя приятел. Моите роднини, ох: ето това се вика пълнота на чувството! Моето чувство към тях е прошнуровано и запечатано с печата на вечността. Нему равно е само чувството ми къмХристофорова…
Мила. Няма защо да го казваш.
Чудомир. Шопенхауер казва нещо много лошо за приятелството и нещо много хубаво за кучето. Аз оправдавам своето приятелство с благородството, което открих у себе си: кучешкия инстинкт… (Мила се усмихва, той също.) Какво! Помисли макар за обущата… Че тях аз просто ги откраднах, за да избавя Христофорова от неловкостта сам да ги предлага… А с д-ра Васка, слушай: късо режи, да не отиде далеко. Той идва ли тук често?
Мила. Чакай, някой иде.
Слугинята (от вратата), Госпожице, г-н доктора.
Мила. Кой доктор?
Слугинята. Оня, дето превърза на Василча пръста.
Мила. Разбрахме се. Нека влезе.
Чудомир. Той? В една свястна драма не се позволява това…
Д-р Васко Чипиловски влиза, съзира Чудомира и разочарование се изписва на лицето му. Той се покланя на Мила, готов да пристъпи за ръкуване.
Чудомир (се изпречва и го задържа един момент). Да, мой любезни, като почнеш от Аристотеля и стигнеш до Лесинга, като прескочиш у Аверкиева и се озовеш случайно при моя професор, всички теоретици на драмата говорят, че не се позволява това да се явиш от невиделица, съвсем немотивирано.
Д-р Чипиловски. Аз видях г-жа Елисавета…
Чудомир. Че отиде към гарата. Също като мене, толкова по-зле! И та помисли, че няма кой да пази къщата?
Д-р Чипиловски. Аз знаях, че госпожицата ще бъде тук.
Чудомир (в комическо отчаяние). Фарс!
Д-р Чипиловски (объркано). Господине, аз не играя фарсове. Бях в сладкарницата, дето ходя всеки ден по това време… Четях вестници и ядях нещо, когато…
Чудомир (отива към средата на стаята и говори като на себе си). Да изядеш едно „нещо“, за да изчетеш хрониката на всички вестници, без да ги купуваш… като при това, додето свършиш „нещото“, десет пъти погълнеш с очи немцойката, която ти служи… и после да не признаваш, че си фарсова фигура в драмата…
Мила. Чудомире!
Д-р Чипиловски. Слушай. Ако ям — ям, защото кафето ми вреди, и не знам тебе какво… За другото, което приказваш, мълча, защото не ти прави чест пред госпожицата. Да.
Мила (гледа Чудомара престорено строго). Разбира се.
Чудомир (като ехо, отивавки към балкона). Разбира се.
Д-р Чипиловски. Госпожице, извинете, аз не съм виновен за всичко това и много съжалявам.
Мила. Моля! Седнете.
Д-р Чипиловски. Но позволете най-напред вам да честитя голямата радост, избора на брата ви за народен представител.