Мила. Мм, благодаря.
Д-р Чипиловски. То е, уверявам ви, едно голямо събитие за нашия роден град. Мила. О, мислите ли?
Д-р Чипиловски. Без никакво съмнение. Само да погледне човек по-отблизо. Васил Драгоданоглу и неговия син Стефан Драгоданоглу. Васил Драгоданоглу, комуто и турски паши чест са правили. И неговия син при бащино богатство да остави спокойствието си за общественото благо. Какво получава един народен представител? Мнозинството от нашата околия показа, че още има съзнание у нас и-че знаем да ценим хората. Какво щеше да бъде например да се избереше противника на Стефана! Някакъв си… не знам какъв… отде… чий син…
Мила. Вашите… комплименти… Вне сте много любезен.
Чудомир (връщайки се откъм балкона). Разбира се.
Мила (като ехо). Разбира се.
Д-р Чипиловски. Азго виждах в София, на улицата, има три седмици. (Поглежда Чудомира.) За Христофорова говоря. Ти вървеше с него, не вярвам да сте приятели. Тряба да си… да си осветлил госпожицата; искам да кажа — тряба да си го описал какъв човек е.
Чудомир. Колкото за туй, тя е не само осветлена, но някак и поизгорена. Дори преди да дойдеш, ние все за това приказвахме.
Мила (поглежда стеснено).
Д-р Чипиловски. А, сега разбирам. Сега разбирам защо бяхте тъй наострени, когато влязох. Но важното е — края. Право, госпожице, то е едно щастие за града и чест за всички ни. И за мене, защото, макар втори, сиреч далечни братовчеди, искам да кажа, макар че това не тряба да се смята никакво роднинство… (Чудомир кашли, за да не се разсмее.) Човек… човек пак се чувствува близък. Да, и някак си…
Чудомир. И някак си съжалява, че не е наистина близък. О, пуста кашлица.
Д-р Чипиловски. Да, някак си…
Чудомир. И тъй — и тъй!
Мила (кашли). Чудомире, да не си запушил!
Чудомир. Аз мога да се въздържам, но има хора, които стават и от сън да пушат.
Д-р Чипиловски. Аз не пуша.
Чудомир. Дойде ми наум за оногова, с когото си ме видял преди три седмици: той пуши много.
Мила. Горка, която го вземе.
Чудомир. Речи, братовчед: коя ли ще го вземе!
Д-р Чипиловски. Някоя като него.
Мила (разсеяна). Разбира се.
Д-р Чипиловски. Разбира се.
Чудомир. Я да видим, като се разбира, ти какво разбираш?
Мила. Тъй скоро! Нашите си идат. Извинете, господа, ще постоите малко сами. (Излизайки.) Но бъдете мъдри, не се карайте като роднини, макар да сте такива.
Чудомир (след нея). Не знам дали и с мене той се счита близко-далечен… и тъй — и тъй.
От двора се чуят смесени гласове, между които едва се различава един детски: „Тате, тате…“
Д-р Чипиловски (става, ослушва се, после говори.) Чудо, ти не ми се харесваш днес.
Чудомир. Има хора, на които да не се харесаш е просто дълг.
Д-р Чипиловски. Ето, изведнъж се дръпна. Каква ми е вината?
Чудомир. Първо, че тъпчеш земята, на която аз правя чест да стъпвам — и дори нерядко на бос крак…
Д-р Чипиловски (се смее). Хубаво го каза.
Чудомир. Второ: като че не ти стига д-р Васко, но отгоре се наричаш и Чипиловски.
Д-р Чипиловски. А че и ти така се наричаш: Чипиловски.
Чудомир. За нещастие. Един от двама ни би трябало да се нарича инак.
Д-р Чипиловски. Ех, пък ти промени името си и туйто.
Чудомир. Май че ще го направя. И сериозно мисля дали заслужвам името Кочкарев.
Д-р Чипиловски. Как, как?
Чудомир. Но тогава ти ще тряба да се наречеш Жевакин или Анучкин, или най-сетне — Пържени яйца.
Д-р Чипиловски. Ха-ха-ха. Пържени яйца.
Чудомир. Не, по-добре Жевакин: ти се смееш тъкмо като него.
Д-р Чипиловски. Какво е всичко това!
Чудомир. Комедия от Гоголя — „Женитба“.
Д-р Чипиловски. Ти отде знаеш! Кой ти каза?
Чудомир (го изглежда под вежди). Мънинка — тънинка — с мили очички — с малки ръчички — тая вечер прилича на лилия…
Д-р Чипиловски (доверително.) Право да ти кажа, колкото за хубост — не е по моя вкус.
Чудомир. Знам, в това отношение ти би предпочел оная, сладкарката.
Д-р Чипиловски. Виж…
Чудомир. Чакай да не те виждам! (Обръща гръб и се отстранява.)