Д-р Чипиловски. Е, чакай, какво… да не би да ревнув…
Елисавета Драгоданоглу (влазя бързо). О, нашите гости сами стоят. (Гледа ги.) Какво тъй! Защо не седнете? (Ръкувайки се.) Докторе, благодаря: пръста на сина оздравя. (Тихо.) В наше отсъствие, дето викат: на завоювание? А ти, Чудомире?
Чудомир. Аз дойдох да видя дали на мама е останало време да уплете и мене едни чорапи и да ги тури в дисагите на народния представител… защото по всичко се вижда, че скоро ще ми трябат за някоя сватба.
Елисавета (прехапва устна). А… Не и да поздравиш депутата?
Чудомир. Моя братовчед, д-р Васко, уж за туй е дошъл, пък забрави да върви поред, след като почна вече от „госпожицата“.
Елисавета. Госпожицата?
Чудомир. Не аз — моя братовчед се обръща тъй към нея. Той не помни, види се, че до вчера я въртеше на ръце около себе си, а тя посягаше да го лови за брадата.
Елисавета. Да, но тя е вече мома и твоя братовчед не е и за нея тъкмо такъв, какъвто си например ти.
Чудомир. Знам и той сам одеве каза, че обича и тъй — и тъй.
Д-р Чипиловски (иска да обърне разговора). Стефан добре ли се чувствува?
Елисавета. Съвсем добре. Ще промени палтото си и ще дойде. Каза: имал сила още десет избора да направя.
Чудомир. Нека стане министър на полицията, да направи всички избори в България. Елисавета. Плоско.
Чудомир. И керемидата е плоска, но като падне на глава — боли.
Елисавета. Чудомире! Ти се забравяш. Ако си дошъл у хора, бъди човек, ако ли не…
Чудомир. Иди по дяволите? Отивам.
Стефан Драгоданоглу (влиза, към Чудомира). А, какво, чакай! (Към другите.) Това опако момче пак нещо…
Д-р Чипиловски (се ръкува). Стефане, позволи ми с най-голяма радост…
Драгоданоглу. Благодаря, докторе, благодаря. Без церемонии, да отдъхна. Оная вечер банкет, снощи овация… (Към Елисавета.) Има ли поздравителни телеграми и тук? О, аз забравих, цял куп: видях ги в другата стая. (Към Чудомира.) А ти — дай си ръката. Много здраве от майка ти, има там нещо за тебе. Докторе, много-много нарочни поздрави от баща ми и майка ми. Моя доктор, каза баща ми… (Ослушва ее.) Да не би някой? Сега не вярвам, но след вечеря сигурно ще дойдат приятели. (На Чудомира.) Ти какво си ме зяпнал?
Чудомир. Слушам народа и чакам да видя бога. Глас народен, глас…
Драгоданоглу. Как беше? Воск…
Чудомир. Вокс. Vox populi — vox dei . Слушам го пресипнал и мисля.
Драгоданоглу. Какво измисли?
Чудомир. Че у нас в изпитото вино и ракия при дадени случаи би могло да се спиртосат всички наши народни представители и да се образува един музей на парламентаризма…
Драгоданоглу (широко отвари очи).О!
Елисавета. Искаш да кажеш…
Чудомир. Знам, че той почти не пие.
Драгоданоглу. Е, тогава — да не си станал монархист?
Елисавета. Боже.
Д-р Чипиловски. А? Да не е станал монархист!
Чудомир. Ако беше питал само д-р Васко!
Драгоданоглу. Е, че? (Гледа го.) О, о! Трябаше изведнаж да се догадя. Та кажи си болката от-крито… Но там вече, на такава болка, докторе, и твоята наука не може да помогне. Пропадна г-н Христофоров въпреки всичките усилия на въртоглави даскалетини.
Д-р Чипиловски. И гамени.
Чудомир (вън от себе си). А ти — какво си!
Драгоданоглу. А!
Д-р Чипиловски (объркан, почервенял, се обръща внезапно към Елисавета). Извинете, госпожо!
Комическо впечатление.
Драгоданоглу. Чудомире, аз не обичам такова държане. Доколко това е хлапашко — виж, и сам доктора, наместо да се разсърди, почна да се смее.
Г-жа Амели Петрович, водеща за ръка Мила, и Марко Петрович влизат.
Амели (с едва чувствуван чужд акцент). Както е прилично след победата: всички са весели и засмени . (Целува се с Елисавета, подава на Драгоданоглу ръката си, до която той допира устни, и поздравява с глава д-ра Чипиловски и Чудомира.)
Петрович. Госпожо! (Подава ръка на Елисавета и после на Драгоданоглу.)
Разговора следва без прекъсване, изказите се кръстосват в спревара.
Елисавета. Каква изненада!
Драгоданоглу. Бай Марко… Да, депутат — при твое подпредседателство.