Елисавета. Аз тряба да дам на Чудомира пратеното от майка му. Две минута. (Излазя.)
Амели (поглежда към вратата, презрително). Но, миличка, доктора c’est un.
Драгоданоглу. Така с тоя Христофоров, с тоя идеален г-н Христофоров.
Петрович. В какво собствено го обвиняваш?
Драгоданоглу. Неговите възвания, неговите речи… Та видял си в дописката, разбрал си сми-съла на всичко. И ако то не е долно…
Петрович. Долност не видях, затова ти и заговорих. Видях само един противник, който се е борил с всички законни средства против беззаконията на властниците. (Сяда.)
Драгоданоглу. Когато и ти говориш тъй, няма защо да се възмущавам, че Христофоров се осмели в онова събрание, за което дописката лъготи, да гръмне насреща ми: полицейски кандидат, утрешен избраник на пияни цигани! То бяха възмутени граждани, които той нарече пияни цигани, а не някаква моя приготвена шайка. Аз го спасих, той тряба да ми благодари. Инак — не само копчетата на жилетката му щяха да откъснат, но и дробовете му нямаше да останат. (Сяда.)
Петрович (изважда цигари). Дамите? Но и без позволение ще запуша.
Драгоданоглу. Мила. (Тя отива да постави на масата пепелница и паличета). То беше отврати телно. Както бях пред него, готов да заема мястото му на трибуната и да възразя, той ме посочи с пръст — не, просто ме блъсна в гърдите… и ме нарече… (Прекъсва изведнаж, като че си припомня нещо; глухо.) Мила, дай огън и мене. (Пали цигара, загледан в ръцете на сестра си и дори похваща лявата и ръка.)
Мила (болезнено). Какво има?
Драгоданоглу. Нищо. (Гледа мрачно пред себе си.)
Амели (на Мила, която е отишла при нея). Какво ти е?
Мила. Не знам. Без причина.
Петрович. Стефане, ще ме изслушаш ли спокойно?
Драгоданоглу. Мерзавец. Какво и против кого той не говори. (Интригантски.) Имаше дори някои намеци, които се отнасяха лично за тебе, уверен съм.
Петрович (с усмех). За мене? Тогава непременно съм направил нещо, което сега не мога да си спомня. Ако не бъде за мене, то ще е за друг: когато Христофоров говори, винаги има нещо. Познавам го добре, защото три години беше в нащата партия, па и днес е между мойте приятели. Зная как той дойде при нас, зная и защо ни напусна. То бе естествено: такъв голям скок отляво надясно… И той се отъркули значително назад, за да намери мястото си. Докога ще остане там — не зная. Той не е от ония, които могат да депозират ума си в централното бюро на една партия и да оставят на други грижата да мислят за тях. Такива хора мъчно се водят.
Драгоданоглу (почти грубо). Да бяхте го оставили той да ви води!
Петрович. За жалост, в това още по няма да го бъде. Той е един философствуващ романтик в по-литиката, която сякаш иска да откъсне от действителността. И страх ме е, той сам някога да не се откъсне от всичко.
Драгоданоглу. Виждам, че пред тебе не тряба да се говори за Христофорова. Ще говоря за работа: има двама чиновници при Земледелската банка там, в града, които тряба да уволним още сега. Има и дузина народни учители — но края на учебната година е близък и аз нагласих работата с училищните настоятелства.
Петрович (гледа Драгоданоглу продължитвлно и любопитно).
Амели. Но тебе — какво ти е, мое дете?
Мила. Не знам.
Амели. Ти не слушаш мене, а ония… Те говорят за политика… за г-на Христофорова.
Мила. За него.
Амели. И? Ах… (Навежда се над нея.) Да? Но защо тая тревога? Тряба съвсем малко кураж. То зависи presque… почти единствено от тебе.
Мила. И аз така си мисля, а все пак…
Амели (комплиментно). И той заслужава! Засмей се.
Мила. Аз треперя: струва ми се, че вее. А прозореца е затворен.
Амели. Иди да вземеш шал. (Мила излазя.) А вие, господа, млъкнахте? Моя мъж забрави, че ние бързахме. (Става.)
Петрович (също става). Имаш право. Амел. Но аз ще кажа още две думи на Стефана.
Драгоданоглу (се дига изтежко).
Елисавета (като влазя). Прави, да си ходите? (Към Амели.) Боже, тия деца… На малкия никнат зъби, не мога да разбера кога е болен, кога здрав. А големия седнал, че ми говори като баща си…
Драгоданоглу (нервно). Остави сега туй. Да не изкараш най-после, че и баща му говори като него!