„На Колима съм от седемнадесет години. Моля да ми позволите да напусна. Като на бивш затворник годините, прекарани тук, не ми се водят за прослужени, не получавам никакви допълнителни начисления. Държавата няма да има почти никакви разходи във връзка с напускането ми. Моля ви.“ Две седмици по-късно получих отговор-отказ без каквато и да било мотивация. Веднага написах протест до прокурора с настояване той да се намеси и така нататък.
Работата беше там, че щом се появи някаква надежда — трябва да бъдат свалени или строшени всякаквите юридически окови: за да не ме спрат формалностите, хартийките. Най-вероятно бе кореспонденцията ми да е излишна. Ами ако…
В клуба свалиха портретите на Берия, а аз все пишех ли, пишех… Арестуването на Берия не ми вдъхна допълнителна надежда. Онези събития сякаш ставаха сами по себе си и тайната им връзка с моята съдба не се усещаше явно. Не за Берия ми трябваше да мисля.
Прокурорът ми отговори след две седмици. Той беше заемал високи постове в съседното управление. Уволнили го и го прехвърлили в нашия затънтен край. Жена му въртяла търговия с шевни машини, продавала ги десет пъти по-скъпо — дори бяха написали фейлетон за това. Прокурорът опитал да се отбранява с най-привичното оръжие — пишел доноси, че дневалният на началника на управлението Азбукин продава на затворниците по десет рубли цигарата с махорка. А махорката я получавал в колети от „континента“ — със самолети, едва ли не като дипломатическа поща, по специални багажни норми за висшето началство, а понякога — без каквито и да било ограничения. На трапезата си началникът на управлението, пишел той, всеки ден събирал по двадесет души и никакво полярно заплащане, никакви възнаграждения за прослужени години не можели да покрият разходите за виното и плодовете. Началникът на управлението много държал на семейния уют, бил баща на две деца. Всичките си разходи покривал от продажбата на махорката — десет рубли за саморъчно свита цигара — ами за осем кибритени кутийки, за шестдесет цигари от една пачка-осминка? Шестстотин рубли за осминка, за петдесет грама — заслужавало си.
Прокурорът понечил да спре този начин на обогатяване, но на часа бил свален от длъжност и прехвърлен при нас, в дълбоката провинция. Той бдеше за спазването на законите, бързо отговаряше на писмата, вдъхновен от омразата към началството, разгорещен от борбата с него.
Написах второ заявление: „Беше ми отказано освобождаване от работа. Сега, като ви изпращам справката от прокурора…“
След две седмици получих отказ. Без каквато и да е мотивация — сякаш бях поискал паспорт за чужбина.
Писах на областния прокурор, на прокурора на Магаданска област, и получих отговор, че имам право да бъда освободен от работа и да си замина. Борбата на „висшите сили“ премина в някаква нова фаза. Всеки „завой“ оставяше следи във вид на многобройни заповеди, разяснения, разрешения. Започваше да се усеща някакво съответствие, заявленията ми, както казват криминалните, ставаха „в тон“. В тон с времето?
След две седмици получих отказ. Без каквато и да било мотивация. И макар много пъти да бях писал жаловити писма до началника си — шефа на санитарния отдел на управлението, фелдшера Цапко, — не получих от него никакъв отговор.
От моя участък до управлението, до най-близкия лекарски пункт, имаше триста километра.
Разбрах, че трябва да говоря лично. И се случи така, че Цапко пристигна заедно с новия началник на лагерите, обеща ми много неща, може да се каже всичко — дори, че ще ме пусне.
— Ще те взема на връщане. Ама я остани още за една зима. Напролет ще си заминеш.
— Не. Дори и да не ме освободят напълно, поне от вашето управление ще се махна.
Разделихме се. След август дойде септември. Рибата вече се беше прибрала надолу по потоците. Но аз не се интересувах нито от мрежите-винтери, нито от взривовете, след които рибата изплуваше и белите кореми на морските и далекоизточните пъстърви се клатушкаха върху вълните на планинските реки, течението ги отнасяше в баражите и те гниеха там, вмирисваха се.
Трябваше подходящ случай. И той дойде. Районът ни бе посетен лично от началника на пътното управление инженер-полковник Кондаков. Той остана да нощува в къщата на началника на района. Бързах, страхувах се да не би Кондаков да заспи, и почуках на вратата.
— Влезте.
Кондаков седеше на масата, беше разкопчал китела си и търкаше червената следа, оставена от яката върху охранения му бял врат.
— Фелдшерът на района. Разрешете да се обърна по личен въпрос.
— По време на пътуване не говоря с никого.
— Очаквах това — отвърнах му студено и спокойно. — Написал съм писмо-заявление. Ето го — вътре пише всичко. Надявам се, че няма да ми откажете да го прочетете, когато сметнете за възможно.